Краят на Панцервафе

Краят на Панцервафе си има име - операция Цитадела или както е известна в Русия "Битката за Курската Дъга".

Немците правят обичайната грешка - залагат на качество, но не разбират, че в тотална война (започната от тях между другото) винаги печели количеството. Американците ще осмислят това (или пък не, иначе какъв го търсеха във Виетнам) през 1950 година в Корея, руснаците през осемдесетте в Афганистан.

С прости думи немците решават, че благодарение на супер-танковете Тигър и Пантера ще смачкат "източните варвари". "Източните варвари", повечето прочели повече книги през живота си от баварските си опоненти, са на друго мнение. Резултатът е известен - руснаците губят танковото сражение под село Прохоровка, но печелят стратегическа победа в сражението. И сълзливите мемоари на фелдмаршал Майнхайм за пропуснатите му победи само говорят колко жалък всъщност е набедения за гений на немската военна мисъл екземпляр на пруската военна школа.

От тук нататък започва залезът – танковите и мобилните войски все повече от ударна сила се превръщат в пожарна команда т.е. куриозно се завръщат към изначалната цел, за която преди двадесет години са създадени. Организацията на самите съединения не се променя, освен че броят и процентът танкове все повече намалява, а процентът по-евтина самоходна артилерия расте, расте и броят на все по-лошо снабдени и орязани по състав нови дивизии, но това вече не е резултат на активни действия, а реакция на все по-лошата фронтова обстановка. 

Накрая Панцервафе го докарва дотам да има почти сто танкови и моторизирани дивизии с численост и бойна ефективност на батальон, най-много полк. Пък и смъртта на седем милиона ветерани вкарва в танковете 16 годишни деца, останали, благодарение болните амбиции на немските генерали и политици, без детство.

И като шега на историята (а историята според философите обича да се шегува, но винаги болезнено) седемдесет години след смъртта на Панцервафе най-боеспособни бронетанкови сили в света, по всеобщо признание (дори на руските военни), има държавата на онзи народ, който навремето господарите на Панцервафе се опитаха да изтрият от лицето на Земята.

Панцервафе Rulez или Възроденият Дух на Атила дъ Хунът

Следващият етап от развитието е френската кампания.

Немците вече са си извадили изводи за моторизираните корпуси и разнобой няма – почти всички танкови и моторизирани дивизии са обединени в корпуси, освен това корпусите са обединени в танкови групи от два-три корпуса всяка. Тук има важен детайл – това не са танкови армии. Танковите армии в немските войски се появяват към края на 1941 година и имат някои особености, които ще обсъдим по-късно. Танковите групи, образец Франция 1940 година (същите ще се ползват в началото на руската кампания през лятото на 1941), са обединения на два-три моторизирани корпуса и са на подчинение на пехотна армия(!)  т.е. това е нещо между армия и не-армия, но с намек, че е по-скоро второто.

Идеята е, че както мотокорпусът се е показал по-ефективен от отделната танкова дивизия, така и танковата група от няколко мотокорпуса трябва да е още по-ефективна. Експериментът сработва във Франция, но се издънва в Русия, за това по-късно. Основният, парадоксален донякъде извод от френската кампания е, че танковите дивизии имат прекалено много танкове. 

Впоследствие намалянето на броя танкове от около 300 до към 150-200 в танковите дивизии ще се обяснява с желанието за бързо увеличаване на общия брой танкови дивизии в условия на недостатъчно танково производство. Истината е, че немците наистина решават, че на танковите дивизии танковете са им много, но пък артилерията и мотопехотата - малко. При това реорганизацията е принципна, а не просто механична - на мястото на двата дву-баталионни танкови полка се появява само един дву или три баталионен полк на пряко дивизионно подчинение без междинен бригаден щаб. 

Новата танкова дивизия, образец края на 1940 година има един танков полк от два или три батальона (вместо два полка от два батальона), но два, вместо един, мотопехотни полка и практически удвоена полева артилерия, усилена със 150 мм далекобойни полеви гаубици, а полковата със 150 мм тежки пехотни оръдия (облекчени големокалибрени близкобойни гаубици, за които вече стана дума). Всъщност се наблюдава следване на общия модел – немската танкова дивизия е мотопехота усилена с танкове, а не танкове усилени (евентуално) с мотопехота. 

При това тук явно сработва принципа на предните бойни групи – новата танкова дивизия има два-три танкови батальона + два артилерийски леки (105 мм гаубици) дивизиона + два мотопехотни (дву-батальонни) полка + разузнавателен батальон + мотоциклетен батальон + дизизион тежка артилерия (150 мм гаубици) + инженерни части. Такава организация позволява бързо и лесно създаване на вече описаните предни бойни групи – мото-полк с танков батальон и лек арт-дивизион формират групата под командване командира на мото-пехотния полк, т.е. от една дивизия се получават два мощни ударни отряда. Състав: два батальона пехота с полкова артилерия от 12 81мм минохвъргачки, 8 леки 75 мм и 2 тежки 150мм пехотни оръдия (по същество близкобойни, облегчени гаубици) , батальон танкове около 75 машини, 18 противотанкови оръдия, 12 105 мм полеви гаубици плюс сапьорни части. Обърнете внимание, че командир е мотопехотния полкови командир, а не танковия баталионен командир. Танковете са на подчинение на пехотата (привидно като във френската армия), но това не са ония пехотни командири, а едни други, едни, които никоя армия по това време няма. Отделно един танков батальон плюс разузнавателния и мотоциклетния батальон могат да формират един или два леки предни отряда, или пък да останат в резерв. Разузнавателният батальон има по щат 2 75мм пехотни оръдия, 3 противотанкови оръдия, бронеавтомобили и БТР-и. Мотоциклетният няма бронетехника, но компенсира с 6 81мм минохвъргачки към 2 75мм пехотни оръдия и 3 противотанкови. Плюс в разпореждане на дивизионния командир остава тежката артилерия и останалите бойни части, които командирът може да пренасочи според където намери за уместно.

Втората половина на 1941 година е време на великото противостояние – немската армия се опитва да пребори ЕсЕсЕсЕр. Реалността да се постигне това е изчерпана от бохемския ефрейтор с фразата му „Ако знаех колко танкове имат руснаците, никога нямаше да ги нападам”. За майтап и самите руснаци до ден днешен не са много сигурни колко танкове са имали тогава – петнайсет хиляди ли, двайсет и пет хиляди ли? Само се знае, че са били повече от всички танкове в целия останал свят взети заедно. През 1940 година един американски сенатор казва „Вчера видях американските танкове, всичките четиристотин.” По същото време в съветската армия не са сигурни от цялото войнство две или три хиляди танка са за бракуване или за основен ремонт. Дето се вика „танкове ние имаме много, кво да ги броиш. Тучни стада безбройни и блеят в полето овните, глей ги на”. А в немската армия овни нема, има около 3500 танка, като цифрите силно варират, според това следва ли румънските архаични двайсетгодишни рено-17 или немските танкове с радиостанция, но без оръдие, т.е. ония командирски машини, да броим за танкове. 

Това което го има в немската армия са стабилни радиокомуникационни средства на всяко организационно ниво (нещо с което съветската армия ще се мъчи до самия край на войната), плюс мощни ремонтни служби, способни да върнат в бой до ден-два поне една трета от потрошените танкове, плюс контрол над бойното поле и евакуационни машини, способни бързо да извозят за ремонт повредните танкове. 

Невероятно, но факт – почти без доставка на нова техника през лятото на 1941 година, само поради отлично работещите си полеви ремонтни служби, немците постоянно имат танкове. Гудериановата 2 танкова група започва войната с около хиляда танка и за шест месеца война не пада под 300 боеспособни танка, въпреки навъртените над хиляда километра по разбитите руски черни пътища. Руската 1 танкова армия в сражението под Прохоровка при Курск само за един ден губи безвъзвратно 500 танка.

В края на 1941 година Германия от техническа гледна точка губи войната. Светът би могъл да се върне към нормалното, но има само един малък проблем – на немските командири, и особено на един дребен ефрейтор с малки смешни мустачки и големи амбиции това не им става ясно. Хората обичат да си играят на войници, като малки са им купували малки оловни войничета, но не са им чели съответната андерсенова приказка, та децата искат да играят още. 

Е, верно че това значи още някой и друг милион трупа, но пък какви мемоари може да напишем след войната (ако случайно не увиснем в Нюрнберг дотогава). Проблемът е, че войните се печелят не от техническа, а от политическа гледна точка (само да си спомним великата фраза, че българската армия не загуби нито една битка, а българските политици не спечелиха нито една война). И с оглед на този факт войната продължава и е спорно дали все пак не би завършила по друг начин. 

Войната не е точна формула, а риск и късмет. И точно затова съществува, иначе двете страни щяха да си измерят пушките и да изберат победителя служебно. 

В Панцервафе новата 1942 година започва зле – според някои автори в цялата източна армия няма и един боеспособен танк, около 1000 танка подлежат на полеви ремонт с някаква продължителност, но във всички случаи недокомплектът е около 70 процента и немската промишленост, даваща средно 200-300 танка месечно, не може да го попълни и за цяла година работа. Затова способност за активни действия немците придобиват чак към юни, а и тогава боеспособни са две от четирите танкови групи.

И тук идва момента да се спомене за поредния кръг на развитие – танковите групи стават танкови армии. Това обаче не е просто прекръщаване – към танковите групи са добавени още средно два пъти повече пехотни дивизии. При това има частичен отказ от идеята за чисто механизирани армии – четирите стари групи/армии се запазват, но също танкови и моторизирани корпуси са придадени към пехотните (армейски) армии. Причините за това са няколко, най-често цитиран е горния проблем с недокомплекта и този фактор го има, но тогава възниква въпроса защо освен миналите в глуха отбрана втора и трета танкови армии, такъв състав сдобиват също активно действащите първа и четвърта?

Може би по-важна причина е поведението на танковите групови командири през 1941 година, което е отчетено на разбора след загубата под Москва, след който много стари кучета, с Гудериан начело, са пратени в запас „да си починат от нервната преумора“. 

През кампаниите на 1941 година командирите на четирите танкови групи следват един общ, отчетен като грешен модел. Втурват се напред в огромни операции на обкръжение, но упорито отказват да поемат отговорност за завършване разгрома на обкръжения противник. Това според тях е работа на следващите ги пехотни дивизии, а в танковите групи такива няма. 

Получава се, че ако обкръжението е успешно танкистите обират славата, ако не – виновни са пехотните генерали. Естествено последните не са много щастливи от подобна подялба на славата и задълженията и почват търкания. В край на краищата на танковите генерали са дадени пехотни дивизии и вече те носят отговорност за цялата операция и не могат да се оправдават с довода „ние сме танкисти, пехота за мръсната работа нямаме“.

В самите мобилни войски започва постепенен процес на замяна на буксируемата артилерия със самоходна. Опитът от използване на Штуг и наличието на голям брой стари леки танкови шасита, неотговарящи вече на изискванията за бойни танкове, както и индустриален капацитет за производството им, води до поява на все повече различни самоходни оръдия, в които за сметка на махната танкова кула може да се монтира по-мощно оръдие и евентуално да се усили бронирането. Този процес се запазва до края на войната, като пълна замяна така и не е достигната поради простия проблем, че индустрията не насмогва на бойните загуби.

Раждане и възмъжаване на Панцервафе

През двадесетте години на двайсети век немските генерали стигат до идеята, че при орязана по численост, но пък високопрофесионална кадрова армия, има смисъл развитието на високомобилни войски. При това изначално се разглеждат мото-пехотни съдинения т.е. моторизирани пехота, лека и противотанкова артилерия, разузнавателни, инженерни и снабдителни части. Става въпрос за микро-авто-армия, разполагаща с всичко необходимо за седмица-две бой и способна в рамките на ден-два да се премести в границите на Германия от произволна точка А (казармите си) до точка Б (местото дето ни тормози ВРАГЪТ).

Цялата работа би се затворила като безполезен експеримент скоро след това, ако не бяха двама забележителни мъже – Хайнц Гудериан и Освалд Лутц. Обикновено Панцервафе се свързва с първия, но именно генерал (майор през 1922 година) Лутц, напуснал Вермахта през 1938 година след нагласените от нацистите скандали със старото командване, е истинският двигател през двайсетте и тридесетте години на немските мобилни войски. Самият Гудериан скромно пише в своите мемоари, че едва ли не насила се озовал в мобилните войски, и ако не е бил Лутц, никакви Панцервафе нямаше да има.

До началото на тридесетте години текат скромни експерименти, тогава почва да се налага идеята за танкове – такива животни немците нямат право дори да разработват през описания период. За да видят що е тва танк, немски офицери са командировани в Съветския Съюз и дори в Швеция (звучи абсурдно, но именно там Гудериан в края на двадесетте години вижда за първи път през живота си истински танк). 

Първите немски танкове са особена загадка за историка – по популярно всеобщо мнение панцер 1 и панцер 2 били учебни машини. Две неща веднага се набиват на очи – учебните машини са произведени в няколко хиляди бройки всяка и са използвани като бойни чак до 1942 година, но още по-абсурдна е самата идея за създаване на учебен танк. Танкът не едноместен самолет-изтребител и не му трябва учебна многоместна версия. В цял свят за обучение на танкисти винаги са се ползвали обикновени серийни бойни танкове. Нещо повече – панцер 1 и 2 дори като конструкция и състав на екипажа не стават за учебни машини. Панцер 3 и 4 имат съвършенно различна конструкция и петчленни екипажи (панцер 1 и 2 – дву- и три-членни съответно). Какви танкисти се предполага да се обучават на тия учебни танкове? 

Истината е , че панцер 1 и 2 са учебни танкове не за немските танкисти, а за немските констуктори, индустриалци и генерали. На тях първите отработват техническите  решения, вторите – конвейерно-производствените аспекти, а третите – общата тема за използване на бронирани машини в армията. Последното е много важно – по време на мирното присъдиняване на Австрия към Германия през 1938 година една трета от танковете се разпада по пътя. Чужденците се подиграват, но немците си правят извода, подобряват полевите ремонтни служби и през 1941 година в Съветския Съюз с около 3000 танка едва не завземат Москва. При това за половин година война нови танкове почти не се пращат на фронта – войските се оправят с текущо ремонтирани на фронта машини. За сравнение руснаците безвъзвратно за същия период губят над 15 000 (петнадесет хиляди!) танка.

1935 година е вододел – тогава е създадена първата немска танкова дивизия. Отрочето и на практика и на хартия излежда жалко. Танковете са 300 по документи, 30 на практика, и всички са смехотворните панцер 1. Защо са им на тези леки танкетки две картечници е неведома тайна (вероятно от страх едната да не се потроши), предвид че и с двете стреля командира/картечар/той-и-радист (ако танка има радиостанция). Кеф му с левата картечница, кеф му с десната, за разнообразие може и с двете едновременно, бог го е дарил с две ръце и две рамене. Обаче новото животно организационно няма нищо общо с по документи сходните му подобия в чужбина. 

Какви танкови съединения има тогава – във Франция гледат на танка като на самоходка за пехотна поддръжка, съответно танковете са обединени в неголеми танкови батальони (60-70 машини) и раздадени на пехотните дивизии. В Англия имат идея за самостоятелни танкови действия, но нямат ясна идея като как точно. Две групи с еднаква тежест в армията налагат идеите за пехотни и крейсерски танкове – първите са дебелобронирани бавноходи за пехотна поддръжка, вторите скоростни лекоброни за самостоятелни действия. При това и едните, и другите се обединяват в танкови бригади (200-300 машини) като на теория според текущите нужди могат да се придават на пехотата или да се ползват самостоятелно. На практика както показва реалният опит от войната пехотните командири понятие си нямат като какво да ги ползват тия трактори с оръдие и най-често според обстоятелствата си ги държат на склад, ако пехотата се оправя, или ги юрват в самоубийствена контраатака, ако работата се закучи.

В Съветският Съюз доразвиват английската идея като обединяват две-три танкови бригади в танков/моторизиран корпус. Резултатът в монстър от почти хиляда танка, който само за да се източи по едно шосе, се нуждае от няколко дни. При това всички споменати творения направо отсвирват идеята за оперативно управление – радиостанциите са екзотика, командирът трябва да може да зарежда снаряди, да стреля с оръдието и едновременно да маха с флагче на другите танкове през капандурата, с една дума – бардак. Стана въпрос за немската „екзотика” – танк без оръдие, но пък с мощна радиостанция. Ако това изглежда странно, то неразбирането чак докъм края на втората световна война за ползата от командир, занимаващ се само с командване у всички армии,  освен у немската, си е откровен идиотизъм.

Но най-забележителна е липсата (почти или напълно) на други неща освен танкове в описаните структури. Танкове, танкове и още танкове, руснаците бият рекорда с великите си корпуси. Немската танкова дивизия има около 300 танка (танкова бригада от два танкови полка по два танкови батальона всеки, около 6000 души, при това на практика докъм 1940 година всички танкове са панцер 1 и 2), плюс полк мотопехота (2000 души), плюс мотоциклетен батальон (1000 души), плюс разузнавателен батальон (още 1000 души), плюс артилерийски полк (24 105 мм гаубици) плюс противотанков дивизион 36 37мм противотанкови оръдия и 12 37мм зенитки, плюс в батальоните общо допълнително 12 37мм противотанкови оръдия + 12 75 мм леки гаубици + 24 81мм минохвъргачки, плюс сапьорен/инженерен батальон, плюс тилови части (над 3000 камиона, автомобила и полугъсенични влекача, 1000 мотоциклета).

За сравнение пехота и артилерия танковите батальони и бригади в чуждите армии почти или въобще нямат, в съветския мега-мото-корпус при три пъти повече танкове пехотата и артилерията е около два пъти по-малко, противотанкова няма хич (вече стана въпрос за това), а автотранспорта е три пъти по-малко. Камионите не стигат дори за да извозят пехотинците и извлекат оръдията, камо ли за снабдяване с гориво и боеприпаси на великото бронирано войнство. При това за тежките оръдия се ползват трактори. Вече стана въпрос за принципната грешка от това, но руснаците нямат голям избор – тръгнали да правят хиляди танкове, те просто остават без производствен ресурс (и свободни конструктори) за камиони и влекачи. Вицът цъфва през есента на 1939 година, когато съветстката армия тръгва да спасява полските белоруси и украинци от до ден днешен неясно кого (щото с немците са съюзници). Резултатът – танковите корпуси задръстват пътя, командирите губят представа къде са им подразделенията, 400 танка се повреждат (от тях само 40 заради противникови действия), съвсем естествено мега-творенията са разформировани веднага след „великия поход“ и със закъснение от няколко години руснаците тръгват по немския път на смесени мобилни съединения, обединяващи мотопехота, танкове, артилерия и (много важно) тилови и инженерни части.

В средата на трийсетте години в немската армия се сблъскват три гледища, при това липсата на практически опит не дава предимство на никоя позиция: пехотинците залагат на чисти моторизирани дивизии, евентуално усилени със самоходна артилерия (споменатите Штуг, за които танкистите не щат и да чуят); танкистите за танкови дивизии с повече танкове, за сметка на мотопехота и артилерия; намесват се и кавалеристите, които виждат в тези спорове бъркане в личната им китна градинка – те пък предлагат нещо като облегчена танкова дивизия, по-малочислена, но пък по-маневрена и лесно управляема с наполовина танкове спрямо танковата дивизия, по същество кавалерийска дивизия с танкове и камиони вместо коне.

Трите творения съответно получават названията моторизирана, танкова и лека дивизия. Спрямо танковата дивизия моторизираната няма танкова бригада, но пък има три (т.е. три-пъти повече) моторизирани пехотни полка с по три батальона всеки и около 2 пъти повече артилерия (включително по-тежки 150 мм гаубици). Леката дивизия има пехота и артилерия колкото танковата, но пък само един-два (70-140 танка) танкови батальона. Към есента на 1939 немците имат 4 леки, 5 танкови и 4 моторизирани дивизии. Идва време теорията да се тества на практика.

С тази организация немците през септември 1939 нападат Полша. Войната минава бързо, но резултати за размисъл има достатъчно. Например 4 танкова дивизия след като за около седмица почти без загуби стига Варшава, е почти разгромена в улични боеве в града. Освен това немците явно не си представят използване на мобилни войски в състав повече от дивизия – изключение е корпусът на Гудериан от две моторизирани + една танкова, по-късно реорганизиран в една моторизирана + две танкови дивизии, който постига направо феноменален успех. В същото време две танкови дивизии са пратени да катерят карпатските планини в Словакия – оригинална идея, която немците успешно повтарят през май 1941 година по време на балканската кампания. Какви са изводите – моторизираните дивизии са признати за съвсем успешни (въпреки липсата на танкове) бойни съединения, а леките дивизии за слабовати.

Леките дивизии набързо са преформирани в танкови, още повече че това се свежда до реорганизация на танковите им части, без пипане на останалите. Мотопехотните са оценени като ценна добавка към танковите. Опитът от танковия корпус на Гудериан си казва думата – прието е, че най-оптимално е ползване на моторизирани корпуси в състав две танкови + една мотопехотна дивизия, като двете (или едната според фронтовата обстановка) танкови дивизии се движат в атака, а мотопехотната покрива рисковия фланг (по-безопасния се покрива от пехотните части на танковите дивизии). 

При такова построение основно назначение на формированието е операция на обкръжение (котел), при което обикновено танковите дивизии осъществяват пробива и фронтовете (вътрешен и външен) на обкръжението, а мотопехотната дивизия прикрива цялата групировка от противников опит за контраудар (особено с танкови части) във фланг. Тънък детайл е, че разгромът на обкръжените изобщо не се разглежда като задача на танковия корпус – предполага се , че това ще направят бавноподвижните пехотни дивизии , когато се домъкнат. Танковият корпус просто се грижи обкръжените да не избягат, а според „бързия“ Хайнц най-лесният начин за това е да настъпваме по-бързо отколкото обръжения бяга, тогава на теория въобще и няма смисъл да се прави вътрешен фронт на обкръжението и да се харчат ресурси за това. 

Това оперативно настъпателно построение на ниво корпус остава основно в немската армия до самия край на войната. С оглед на това отбранително назначение мотопехотните дивизии са облекчени до два мотопехотни полка. 

Освен това по време на полската кампания се налага идеята за смесени предни бойни групи (изпробвана на учения още преди войната) – най-просто казано батальон танкове, батальон мото-пехота и дивизион моторизирана артилерия се свеждат в общ високомобилен ударен отряд. Такава група има и достатъчно ударни възможности за разгром дори на по-мощен противник, и достатъчно отбранителни, за блокиране на контраатаки до пристигане на останалите войски.

Тук думата си казва комуникацията – радиостанциите и стабилната свръзка в немските мобилни войски са магически ключ към успеха – всеки проблем (да кажем поява на противников танков батальон откъм гората) бързо се оценява и се решава по някакъв начин – примерно с пренасочване на зенитната или полевата артилерия към проблемния участък. Генерал Ромел в Северна Африка докарва този подход за съвършенство, спирайки с десетина 88мм зенитки атаките на цели английски танкови дивизии на километри фронт. След войната англичаните упорито отказват да повярват в реалния брой на немските зенитни оръдия и танкове в Армия Африка, твърдейки че няма как да не са били поне десет-двайсет пъти повече. 

Подобен феномен се наблюдава и в мемоарите на съветските генерали и маршали. Пример за обратното е отбраната на Москва през есента на 1941 година – тогава цели руски противотанкови артилерийски бригади остават да ръждясват в гората просто защото немците минават километър-два встрани, а на руските артилеристи никой не им казва да се поразмърдат малко, понеже: "телефон не работает, телеграф паврежден, куриер пристрелили и въобще некой там в МАСКВА помни ли къде сме и че още ни има". 

Идеята за Панцервафе

Ученията и експериментите на Гудериан имат огромна полза в смисъл на изводи и насоки за развитие:

• Гражданските камиони и въобще автотранспорт са оценени като неподходящи за армията – там основно изискване е евтината експлоатация по нормални шосета. За армията най-важна е здравината и надежността на машините при експлоатация по лоши пътища. Разходът на гориво е на второ място, цената на машините въобще е последна грижа.
• Отдадено е предпочитание на високопродими верижни скоростни пред колесни машини. Поради техническата сложност през тридесетте години да се създадат подобни достатъчно технологични и евтини машини е взето компромисно решение – полуверижни машини с управляеми предни колела без привод от двигател и задни неуправлями, движещи вериги. Немците постигат забележителни успехи в тази насока – по подобна схема са създадени цяла гама машини с теглителна сила от половин до двадесет тона. На база на тон-и-половина и три-тонните версии впоследствие са създадени най-масовите немски бронетранспортьори. Особена екзотика е половин-тонният полугъсеничен мотоциклет – машина с предно мотоциклетно управляемо колело, две малки гъсенични вериги отзад и способно да тегли до половин тон товар или да превозва двама войника или 300 кила багаж в малкият си багажник. Куриозът се оказва толкова успешен, че е произведен в над девет хиляди екземпляра и се ползва като лека селскостопанска машина години след войната.
• Осмислено е използването на радиотехника за управление на войските и са създадени набор от подходящи радиостанции. Проблемът е много сериозен – нивото на електрониката в ония години прави всяка комуникационна техника с размери по-малки от раница научна фантастика. Сблъсквайки се с проблема немците подхождат комплексно – оценяват реалните нужди от радиотехника за мобилните войски според конкретната машина и мястото и във войските. Например за линейните танкове се разработват леки само приемателни радиостанции с малък обхват. Логиката е , че екипажите на тези танкове само ще получават команди от прекия си командир, който постоянно ще ги държи под наблюдение. Самите командири получават по-големи приемо-предавателни станции за да могат да държат връзка както с подчинените си, така с по-горното командване. Самото по-горно командване се оборудва със специални командирски машини, в които за сметка на махнатото оръжие са оборудвани още по-мощни (и съответно големи) радиостанции. Въобще такова чудо – да се маха оръдието, за да се сложи по-голяма радиостанция, се практикува само в немската армия. На ниво полк и нагоре командирите дори получават специални командирски БТР-и – мобилни щабове, разполагащи с мощни широкообхватни радиостанции и кодиращи машини.
• Кодиращите машини са особена немска иновация – по това време компютри няма. В Германия обаче от една частна фирма е създадена машина Енигма, с размери и начин на използване като на пишеща машина, предназначена изначално за кодиране на бизнес-комуникация. Немското армейско командване оценява и засекретява машината. Благодарение на това през цялата война немската армия е кажи-речи единствената, разполагаща с лесна за използване, малогабаритна и достатъчно сигурна криптираща машина за оперативна комуникация.
• Без да имат и един истински танк (а може би точно заради това) немските военни още в началото на трийсетте години решават, че танковият екипаж трябва да е пет-членен – механик-водач, радист, артилерист, зареждач и командир. По това време повечето танкове са дву- или три-местни – механик-водач и командир, вършещ цялата останала работа в танка. Понякога има трети член на екипажа – било зареждащ оръдието, било радист или нещо друго. На никой обаче не му хрумва, че работа на командира е да командва, а не да бачка за сметка на липсващите други танкисти. Донякъде подобна визия е следствие на желанието на военните да имат колкото може повече танкове без да увеличават броя на танкистите, пък и триместен танк е по-малък и по-евтин от петместен.
• Особеност на немските танкови дивизии е голямото количество противотанкова артилерия (около 50 оръдия, за сравнение броят на полевите оръдия е между 50 и 100 според щата, а танковете са между 150 и 300). В чуждестранните танкови дивизии по правило противотанковата артилерия напълно липсва. Логиката е очевидна – най-доброто противотанково оръдие е самият танк. Немските генерали обаче имат друго наум – танкът е настъпателно оръжие, а противотанковата отбрана затова се нарича отбрана, защото не е настъпление. Т.е. работа на танковете е да настъпват, а ако противникът изкара танкове не е работа на нашите танкове да си губят времето с тях. Това е работа на противотанковата артилерия.
• Друга особеност на немската армия от периода (несвързана пряко с танковите войски) е липсата на среднокалибрени оръдия с мощен откат и висока начална скорост на снаряда за настилна стрелба (еквивалент например на съветските 76 мм дивизионни и полкови оръдия, произведени в общо над триста хиляди бройки). Още през първата световна война немските военни решават, че далекобойни оръдия за настилна стрелба с калибът под 100 мм са безполезни. За сметка на това оръдия за навесна стрелба – гаубици и мортири – са точно каквото е необходимо. По тази причина почти цялата немска полева артилерия през втората световна война е гаубична – леки полкови 75 мм гаубици и тежки полкови 150 мм такива, дивизионни леки 105 и тежки 150 мм гаубици, корпусни 210 мм мортири. Оръдията за настилна стрелба с висока начална скорост на снаряда са само противотанкови и зенитни, с изключение на немногочислените 105 мм корпусни оръдия. Логика в това има – 76мм снаряд тежи около 7 килограма и има около килограм експлозив. При стрелба по окопи на близко разстояние настилната траектория го прави неефективен, при стрелба на големи разстояния въпреки далекобойността от над 12 километра разсейването на снарядите и слабия експлозивен заряд води до голям разход на боеприпаси за унищожаване на мишената. 75 мм гаубица с далекобойност 2-3 километра е много по-полезна: на такова разстояние може уверено да се отстреля всяка видима мишена, включително окопана, а в пъти по-малкото тегло на гаубицата прави лесно местенето на оръдието. За сравнение съветското 76 мм дивизионно оръдие тежи около тон и половина и има далекобойност 13 км, облекченото полково оръдие тежи около един тон и има далекобойност 8 км, а немската 75 мм полкова гаубица тежи 400 кг и има далекобойност 3,5 км. 150 мм тежка полкова гаубица при далекобойност 5 км тежи колкото съветското 76 мм дивизионно оръдие – един и половина тона, но пък стреля с 40 килограмов снаряд с 10 кг експлозив.
• Особеностите на немската артилерия води и до една друга иновация – масовото преоборудване на остарели танкове в самоходни оръдия. Началото е неуверено – с обявяване на конкурса за първи истински бойни танкове панцер 3 и панцер 4 в средата на трийсетте години командването на сухопътните войски създава също техническа заявка за безкуполен дебело-брониран танк на базата на панцер 3 със 75 мм късоцевно оръдие. Машината трябва да изпълнява роля, която в другите армии изпълняват така наречените пехотни танкове – непосредствена поддръжка на пехотата. Интересно е, че танковете за поддръжка на пехотата в чуждестранните армии по това време са бавноскоростни (не дай-боже да изпреварят пехотинците) и не-особено тежко въоръжени – картечници или оръдия с 35-50 мм калибър, за бронирането текат спорове – англичани и французи залагат на дебела броня, руснаци на лека, при по-висока средна скорост и мощност на артилерията. Немците отново проявяват оригиналност – техният пехотен танк Штуг-3 има скорост на Панцер-3 (над 50 км/ч) и мощно 75 мм оръдие, плюс броня по-дебела от редовите танкове панцер 3 и 4 (над 45 мм, при 30-40 мм в истинските танкове). Танкистите обаче решават, че това ще забави разработката на танковете и идеята е почти угробена – първата такава машина се появява чак към края на 1939 година. Междувременно обаче се натрупва голямо количество морално остарели леки танкове панцер 1 и панцер 2, а също чешки и всякакви други трофеи. Като танкове машините все по-малко вършат работа , но опита от Штуг-3 показва, че има потенциал да се преоборудват в артилерийски самоходки. Широката гама оръдия с неголям откат дава голямо поле за експерименти – например 150 мм тежка полкова гаубица (официално название 15 см тежко пехотно оръдие) с малкото си тегло и лек откат при висока мощност на изстрела направо си плаче за монтиране на леко самоходно шаси. Нетният резултат е наистина забележителен – немците създават самоходки в цялата обозрима гама (предвид тогавашното ниво на техниката): леки 20 и 37 мм зенитки и тежки 88 и 105 мм зенитки; противотанкови самоходки от всякакъв ранг и калибър; самоходни 105 и 150 мм гаубици за далечна артилерийска поддръжка; самоходни щурмови дебелобронирани самоходки за непосредствена пехотна поддръжка; самоходни реактивни системи за залпов огън, всякакакви самоделки на принципа качваме оръдие в каросерията на камион или БТР (в наши дни на такова му викат „техникал”), и т.н. и т.н. Да не споменаваме рокет-сайънса – подвижните пускови установки за крилати ракети Фау-1 и балистични ракети Фау-2.

Всичко това обаче са технически детайли – истинската разлика на Панцервафе от останалите танкови войски, това което им дава възможност да мачкат наред с малочислена и меко-казано морално остаряла танкова техника, е организацията им. Едва ли има друг пример в човешката история, когато организацията на някаква структура да има толкова голямо значние за нейната ефективност, както в немските мобилни войски от първите години на втората световна война.

Цялата легенда за любознателното дете Хайнц Гудериан, чело като малко трудовете на Фулър, Лидъл Харт и Де Гол, а после приложило ги на практика, е просто виц, самореклама на гореупоменатите пишман-експерти. Също такъв лош виц е легендата за простите, недалновидни френски/английски/руски и т.н. генерали, заблеяли се в назадничавите изводи от първата световна война. 

Истината е, че първата световна война завършва в края на 1918 година, втората световна започва през есента на 1939 т.е. двадесет и половина години по-късно и никакви големи войни междувременно няма. Има множество малки колониални, недонесли нищо в смисъл на стратегия и тактика войнички, така че с какъв друг сериозен опит, освен придобитият през първата световна война, военните експерти се предполага да се съобразяват?!? Най-сериозната война през периода е испанската гражданска, показала (куриоз) че добрите стари укрепления, усилени с добавени леки противотанкови оръдия и зенитки, напълно вършат работа, а танковете и самолетите общо-взето само плашат гаргите или стават за терор над мирното население (Герника). Към теориите на експертите, свеждащи се до струпване на тълпа танкове на широка ливада, ще се върнем по-късно.

Немските мобилни войски изначално започват не като танкови войски, а като моторизирана пехота. Такива си и остават. За разлика от всички останали армии, които добавят мото-пехота и мобилна артилерия към танковете, в немската армия от самото начало и до края се практикува обратното – усилване на мото-пехотата и мобилната артилерия с танкове. Това е ключът от палатката, основната червена линия, определяща развитието на Панцервафе и даваща им високата тактическа и оперативна ефективност.

При това процесът съвсем не е праволинеен, напротив двигателят на Панцервафе Хайнц Гудериан до края на живота си е убеден че това е погрешен подход, и че първичното са танковете, а другото е смотан, ненужен придатък. Други генерали са на различно мнение, ефект дават и обективни причини, като дългото и тегаво развъртане на масово танково производство в Германия, вследствие на което немските танкови войски постоянно изпитват недостиг на бойни машини.

Произходът на Панцервафе

Един призрак броди из Европа в началото на четиридесетте години на двадесети век – призрака на Блицкрига. Вас ист дас? – би попитал скромният баварски чичо, дъвчейки скромния си вурст и преглъщайки го със скромния си литров хефевайцен.

Да, какво е това наистина? Според великият Г.К.Жуков (командващ генералния щаб на съветската армия през 1941 година) това са много (ама много) танкове и самолети, т.е. ние толкова немахме. Според великият британски историк и военен експерт Сър Базил Лидъл Харт това е панцер-плюс-щука-равно-на-блицкриг (панцер в смисъл на танк, а не костенурка, и щука в смисъл на пикиращ бомбардировач, а не речна риба на скара). Общо казано, по всеобщо мнение, немците събрали накуп (в едно тучно блеещо стадо) сичкото танк и самолет, което изпонамерили, и го юрнали на главата на нещастните, дремещи в назадничави представи, противникови командири. Последните разхвърляли свойто танк и самолет по целия географски глобус и затва им останало да лапат мухите докат великото немско командир на танк мачка дето кво види на пъто.

Допълнителни детайли към тази свежа картинка добавя дълбокото убеждение на всички британски и американски, и почти всички френски и съветски/руски историци, че цялата тая хитрина немците направо я свили от британските/американски/френски/съветски/руски военни гении (желаното да се подчертае). Мистър Лидъл Харт е един от споменатите гении, можем да изредим също англичанина Фулър, американеца Патън, руснака Тухачевски и Шарл Де Гол (от уважение към политическата му кариера няма да споменаваме изрично великата му галска националност).

За да се осмисли истината около немските танкови войски (Панцервафе) и по-общо немските мобилни войски – включващи не само танковите , но също моторизираните войски, а и мешавицата наречена СС-панцер-гренадери (които мигрират от танкови към моторизирани, и обратно, според текущото настроение на райхсфюрера на СС), трябва да се погледне по-назад в героичните и трагични години на първата световна война. Въобще повечето световни събития през двадесети век, а и по-късно, са обусловени от събитията през първата световна война и мирните договори, сключени след нея.

И така през лятото на 1914 година цяла Европа се юрва да прекроява географските карти. Спорт, практикуван успешно преди това и не предизвикващ съмнение, че отново ще бъде ефективно приложен. Да, ама не. Тоя път номера не минава. Скорострелните, далекобойни оръдия, автоматичните картечници и многозарядните, далекобойни карабини, в добавка с бодлива тел и окопи превръщат бойните полета в полета на смъртта. Ако по време на Наполеон в началото на 19 век армия от 30 хиляди души е велика сила, през 1914/15 година такива са средно-дневните оперативни безвъзвратни загуби т.е. убити и тежко ранени.

Възниква въпроса какво да се прави. Немците, бидейки народ технически грамотен, но морално смотан, решават че щом не могат да отсрелят лошите, могат да ги изтровят. Речено-сторено, само ползата се оказва нулева (ако не броим съмнителната чест да те обявят за масов маниак-убиец). Французите и англичаните се пресещат за добрия стар опит от стогодишната война – тогава рицарите щурмуват крепости зад каручки с монтирани дървени щитове, защо не направим същото. Ще сменим дървото със стомана, ще използваме тракторна верига вместо дървени колела за по-добра проходимост, ще монтираме двигател вместо кон, и ще добавим картечница или леко оръдие, та да плаши повече гадовете. Резултатът е ъгловат железен кашон с моторче и тракторни вериги, по случайност наречен танк, демек цистерна.

В олимпийско съревнование англичаните и французите изчукват по неколко хиляди подобни изрода, а след войната в невероятно единодушие обявяват, че благодарение на тях са победили. Има си хас – изхарчените пари трябва да се оправдаят пред гладните жители на Обединеното Кралство и Втората Република.

Истината обаче е, че танковете изиграват почти нулева роля в първата световна война. Победата е постигната просто заради умората на немската армия и очевидното превъзхоство на съюзниците, особено след като през 1918 година двумилионна американска армия се присъединява към тях. Самите танкове са оценени изключитело ниско именно от немците – след първата уплаха през 1916 година те бързо отработват отсрела им с полеви 75 мм оръдия и големокалибрени картечници. Да не говорим, че средно половината пуснати в атака танкове се саморазпадат след два-три километра движение.

При това немците създават своя работеща концепция за преодоляване на окопната задънена улица – щурмовите групи, иначе казано праобраза на войските спецназ. От най-добри и яки момчета се създава малка група (10-15 човека) въоръжени до зъби с огнемети, гранати, леки картечници, пистолети и динамит войници. Спомената групичка тихомълко, по тъмна доба, атакува някаква ключова противникова позиция – кръстопът, гара, щаб, летище, публичен дом (на някои фронтове това си е еквивалент на армейски щаб, със сигурност генералите там през нощта ще са повече). Множество такива малки локални атаки разбъркават цялата система на отбрана на противника, водят до паника и дават възможност за общо настъпление на широк фронт. Именно това е истинската тайна на блицкрига – изтествали метода през първата световна война, немците го докарват до съвършенство през трийсетте години като му добавят самоходна, полкова и противотанкова артилерия, танкове, бетеери и пикиращи бомбардировачи.

Куриозно е, че немците създават своите панцервафе именно заради ограниченията след първата световна война – немската армия е орязана до сто хиляди души, обединени в седем пехотни дивизии, артилерията и стрелковото оръжие са орязани до нуждите на армията, а танкове, самолети и тежка артилерия не само не бива да има, но дори е забранено да се проектират. На теория това трябва да попречи на немците да създадат ефектива армия и да търсят реванш, на практика именно това им дава шанс да създадат такава армия и „почти” да получат реванша си.

Защо става така? Немските генерали в началото на двайсетте години на двадесети век имат да решат една проста за формулиране, но сложна за решаване задача: как да осигурят териториалната цялост и национална независимост на Германия с тази малка армия. А армията е наистина малка и жалка – по-малка не само от френската, но и от армиите на новосъздадените съседни държави Полша, Чехословакия и Унгария. И на немските генерали им хрумва хитро решение – моторизирана пехота. Т.е. да вземем една пехотна дивизия барабар с всичките войници, оръдия, сапьори, готвачи и артелчици и да я натоварим на камиони. Ползата е, че ако някъде по границите изскочи проблем, такава дивизия няма да се мота с дни по ЖП-гари и черни пътища, а ще се качи на автомобилите, ще даде като пернишки голфаджия на жълт светофар мръсна газ и до ден-два ще цъфне там където е необходима.

По съвсем очевидна причина подобен подход не намира поддръжка в другите армии – те са достатъчно многочислени за да се нуждаят от такива решения. Освен това с подобно решение, особено за началото на двайсетте години, има сериозни проблеми.

• През двайсетте години на двайсети век автомобилите все още са екзотика. Масовият транспорт е конски, съответно конете и конярите са в пъти повече от камионите и шофьорите. Една многомилионна армия просто не може да осигури достатъчно камиони и шофьори за нуждите си. Немската малка армия обаче има предимство – освен че се нуждае от малко камиони, и шофьорите там са професионални наемници, а не краткосрочно служещи наборни войничета.
• Автомобилната техника през този период е с ниска надежност т.е. шофьорите по необходимост трябва да са и подготвени механици. Отново немската армия от дългослужещи наемници се оказва с предимство пред масовите чужди армии.
• Теглителната сила на камионите не е висока, поради което за теглене на тежки оръдия могат да се използват само бавни трактори. Това напълно обезсмисля идеята за мобилност на армии разполагащи с тежка артилерия. На немската армия обаче тежката артилерия е забранена т.е. скоростните леки камиони напълно покриват нуждите от оръдейни влекачи.

Естествено дори в германската армия гледат с недоверие на идеята. Опитът от първата световна война е почти нулев и по-скоро отрицателен. Същевременно се оценява прогреса в автомобилната техника и през двадесетте години тече бавен и спокоен процес на отработване и тестване на идеята. За цяла мотодивизия никой не говори, максимумът е един моторизиран пехотен батальон. Командирът му остава в историята – Хайнц Вилхелм Гудериан.

Немските бронетранспотьори, предназначение, митове и реална употреба

Още през тридесетте години Хайнц Гудериан иска за мотопехотата на танковите дивизии да бъдат създадени бронирани високопроходими машини , способни да съпровождат танковете т.е. имащи сравнима с танковете проходимост по терен, средна скорост и техническа надежност. Гудериан не си представя ясно как трябва да изглежда такава машина, още по-малко се нтересува от въпроса има ли световната индустрия (и немската в частност) възможност я да създаде. Това което го интересува са тактическите качества на машината - а именно да може да достави пехотата до бойното поле жива, предпазвайки я по време на марш от ударите на авиацията и далекобойната артилерия.

Да си спомним че в тези години няма високоточни боеприпаси, насочвани по радар, телеканал или лазерен лъч. Артилерията бие с мощни снаряди по площи с грубо насочване по географски координати, целите се поразят от осколките на снарядите и ударната вълна от екслозията. Вероятността да се уцели подвижна мишена в такива условия е близка до нула. Макар и не съвсем нулева – например при битката за Курската Дъга един тежък немски изтребител на танкове „Елефант” е уцелен от 203-мм снаряд на тежка руска гаубица. Естествено дори за супер-дебелобронирания „Слон” 100 килограмовия фугасен снаряд, разбиващ 3-метров железобетонен бункер, е смъртна присъда, но попадението си е чиста случайност. Единственият начин това да сработи е танка да е обездвижен и артилерията да бие по мястото, докато случайно не уцели.

Същото важи за авиацията – самолетите ръсят бомби по площи, що-годе точни (силно условно) са неуправляемите реактивни снаряди (ракети тип Катюша) и стрелбата от авиационните картечници и малокалибрени оръдия. Естествено това свежда проблема до предишния – целите се засягат от маломощни куршуми и малокалибрени снаряди, или осколки и ударна вълна от близко-експлоадиращи авиобомби.

Такива ударни средства без проблем унищожават небронираните подвижни средства – като автомобил или камион. Но един дори лекоброниран, с проходимост и скорост сравнима с танковата, камион е добро средство за докарване на пехотата до бойното поле, пазейки я по време на марш в близкия, обстрелван от противника, тил.

Това е грубо казано изходната задача. Но има и други изисквания – такъв транспортер трябва да може да вози кратна част на типово воинско съединение, защото няма нищо по-вредно за една армия от делението и на части преди сражение.

След известно мислене се стига до идеята да бъдат създадени такива бронирани транспортери на на базата на 1,5 и 3 тонните артилерийски полуверижни влекачи. Показателите 1,5 и 3 тона не указват теглото на машините , а теглителната им мощност. Всъщност първия влекач е около 5 тона, а втория – около 8 тона. След преработката и бронирането с лека 10-мм броня теглото им нараства до 6  и 10 тона съответно. Двете машини получават названията лек и среден брониран транспортьор. Първият освен водача вози 5 човека (полуотделение), втория освен шофьора още 11 човека (пълно отделение).

И сега е време да се направят някои забележки:

• Пехотното отделение е най-малката бойна единица в обикновената пехота и танковата мотопехота (панцер-гренадери). И в двата случая се състои от 10 човека. Разликата е във въоръжението -  в редовата пехота командира има автомат, една картечница с двама картечари, останалите войници ползват многозарядни неавтоматични карабини. В панцер-гренадерите има две картечници , съответно четирима са картечари, останалите пак ползват карабини, а командирът автомат. От 1944 редовите кашици получават принципно ново оръжие – първата приета на въоръжение в света щурмова винтовка (автоматично оръжие за промеждутъчен патрон) Щурмгервер-43 с далекобнойст до 700-800 метра. Това рязко усилва стрелковата мощ на отделението – всеки войник има нещо като лека картечница. Старите автомати не са еквивалентни поради малката прицелна далекобойност (на практика 100-150 метра).
• Двата БТР-а са създадени с идеята да превозват пехотно отделение на панцер-гренадерите – два малки или един среден. Предимство на малкия е по-голямата гъвкавост – отделението се дели на две полу-отделения и може да действа с отдалечение, особенно полезно при атака от две страни на малък отбранителен пунк на противника. Средният БТР изисква на теория само един водач т.е. за превоза има по-малка нужда от механик-водачи. Средният разход на гориво при един среден БТР е по-малко от два малки, но пък при пряко попадение измира цялото пехотно отделение. В малкия БТР поне половината ще оцелеят в другия БТР.
• Интересен е въпросът с въоръжението – в популярната литература пише , че малкият БТР има една картечница, а средният две. Това е донякъде подвеждащо – БТР-те нямат картечници, а картечни стойки. Когато десантът – полу-отделение или цяло отделение се качи вътре, щатните картечници на отделението се монтират на стойките. Така малкият БТР получава временно една картечница (на полуотделението) , а средният - две (на цялото отделение). Естествено след като десантът се спеши от БТР-а, си взима картечниците.

При това никой няма намерение да праща лекоброните в атака на оборудвани вражески позиции – кадри от кинофилми за БТР-и, атакуващи в един ред с танкове, са просто плод на бедното режисьорско въображение. Целта на БТР-а е да достави пехотата ДО бойното поле, пазейки я по пътя от далекобойната артилерия, авиацията и (особенно важно за Русия) от атаки на партизани.

Естествено, ако противникът е разгромен или не разполага с противотанкова артилерия, нищо не пречи да се атакува направо от БТА-а със стрелба над борда. При това немските БТР-и нямат стрелкови бойници, което още веднъж показва изначалното им предназначение.

Двете машини се оказват удачни и са произведени с 10 и 15 хиляди бройки съответно, но това не стига. Оказва се, че подобни лекобронирани машини са нужни и за много други цели – на тяхна база се създат мобилни щабове, самоходни зенитки, противотакови ерзац-установки и оръдия за пехотна поддръжка, инженерни машини от различен вид, въобще големия товарен отсек, защитен от гореописаните противници, е идеален за всякакви импровизации.

Двата немски БТР-а са повратна точка във военното дело:

• На практика показват, че лекобронирани машини за превоз на мото-пехота до бойното поле са нужни и полезни.
• Такива машини се оказват изключително универсални платформи за всякакви модификации, трудно постижими при класическите, тясно-специализирани шасита.
• Различните им модификации показват, че цялата военна техника трябва да върви в посока брониране и високопродимост.

 Немците не са педанти и не държат на верижна или полу-верижна техника – просто в ония години не може да се направят колесни машини с проходимост на верижни. Куриозно, но първата такава машина ще бъде създадена в СССР в края на 40-те години – БТР-152. Тази машина е толкова иновативна, че определя пътя за колесните БТР-и до ден днешен – пълен привод на всички мостове, съпрежено завиване на всички колела при завой, автоматично напомпване на гумите, използване на гуми с ниско налягане и голяма ширина в един ред (дотогава в цял свят използват камионни гуми с високо налягане и малка ширина, а за повишаване на носещата повърхност подреждат по няколко на ос). Последното едва ли не еретично за времето си решение е обяснено от конструкторите много просто – при движение по кал наредените в ред гуми набиват кал между джантите и излизат бързо от строя, освен това при един ред колела задните движат леко в коловоза на предните, а при старите многоколесни решения това не работи и задния мост губи енергия за разширяване на коловоза (всъщност машина с всички тези качества е създадена във Великобритания още през трийсетте – камион Скамъл (Scammell), но английските военни чак след войната се досещат да създадат БТР на негова база).

Това обаче е петдесета, а не тридесета година, и Гудериан следва да се задоволи с полуверижни всъдеходи. Все пак немските инженери създават достатъчно добри решения – в частност широко изпозват торсионно окачване с шахматно-разположени носещи колела. Това дава отлична плавност на хода и добра проходимост, но е много трудоемко за ремонт и уязвимо от вражески огън и мини. За влекачи и БТР-и, действащи предимно в близкия и среден тил подобно решение се оказва добро, но когато немските инженери го прилагат в танковете Тигър и Пантера резултатът е трагичен – от най-малка повреда многотонните монстъри остават без движение, заради голямото тегло не могат да бъдат изтеглени и се доубиват чрез съсредоточен обстрел на тежката артилерия (от неколкостотин тежки снаряда с общ прицел все някой рано или късно уцелва танковия покрив и превръща танка в пушещ и ръждястващ гроб на екипажа).

Всъщност проблемът с евакуацията на тежка бронетехника е всеобщ – руските КВ са с разположени в един ред носещи колела, но при късане на гъсеницата стават точно толкова безпомощни. Общо взето проблемът с ремонта на повредената техника се свежда до въпроса кой контролира бойното поле – през 1941 това са немците и дори леки танкове се ремонтират и връщат в бой, след 1943 това са предимно руснаците и идва ред на немците да захвърлят по пътя теоретично неуязвими, но останали без гориво, Тигри и Пантери.

Последната истинска морска война

Двадесети век (както и всеки друг век в светованата история) става богат на екзотични войни – какво да кажем за шестдневната война между Израел и Египет/Сирия през 1967 година, когато за два часа евреите унищожават цялата арабска авиация, след което се отдават на свободен лов на танкове. Или индо-пакистанската война от 1948 година, когато един индийски танков батальон се записва в книгата на рекордите на Гинес, форсирайки разположен на 4 километра надморска височина хималайски проход. За футболната война между Салвадор и Хондурас по-добре да не говорим.

Особено място в този тъжен списък обаче заема войната между Великобритания и Аржентина за забутаните в Южния Атлантик Фолклендски (Малдивски според аржентинците) острови. 

Войната е интересна по две причини – твърде много епизоди в нея се отбелязват като първи, последен или първи и последен. Също така това е по същество единствената истинска морска война водена в света след края на втората световна война.

Втората световна война на море завършва с абсолютен победител – флотът на САЩ не просто е по-силен от целия останал военноморски флот на планетата, той е в пъти по-силен. Само по брой самолетоносачи американците превъзхождат останалия свят пет-шест пъти. В случая под останал свят се разбира Великобритания, понеже самолетоносачи никой друг няма. Освен това абсолютното оръжие – атомната бомба – въобще обезсмисля морската война. Един ядрен заряд и цяла противникова ескадра отива към дъното. Последен пирон в ковчега забиват стратегическите атомни подводни ракетоносци – подводници с ядрени двигатели и междуконтинентални балистични ракети с термоядрен заряд, по-известни като убийци на градове. Една такава подводница с един залп може да превърне цял континент в безжизнена радиоактивна пустиня за следващите няколко милиона години. Както с черен хумор отбелязва Алберт Айнщайн: „Не знам с какво оръжие ще се води третата световна война, но четвъртата световна ще се води отново с каменни брадви”.

И ето че в началото на осемдесетте години на двадесети век, след има-няма четиридесет години скука, избухва една истинска пълноценна морска война, при това между противници, които никой не брои за сериозни играчи – Великобритания и Аржентина.

Великобритания успешно е загубила титлата владетелка на моретата след края на втората световна война, нещо повече – благодарение активната политика на всички следвоенни правителства в стил „пари нема, действайте” мощният някога британски флот въобще се е озовал някъде на девето-десето място в световната класация, конкурирайки се с флотовете на бившите колонии Индия и Тайланд. 

Аржентина пък е известна като държава на тангото, военните преврати и телешките пържоли, за титлата свтовна или дори локална военно-морска сила никога в историята си Аржентина не е претендирала. В началото на осемдесетте години обаче поредната военна хунта успешно фалира страната и понеже масовия терор и убийства вече не стигат за контрол над населението, на генералите им хрумва гениалната идея да окупират набързо британските Фолклендски острови (според тяхната терминология – да освободят от британска окупация аржентинските Малдивски острови).

Споменатите острови са малък архипелаг, забутан в студените води на Южния Атлантик, с население от неколкостотин души, живеещи там по-скоро по навик, отколкото заради реална полза. Цялата икономика се свежда до екстензивно овцевъдство, а Великобритания държи островите, защото не знае какво да прави с местните, ако им даде независимост и престане да им плаща социални помощи. В края на седемдесетте години обаче в околностите на островите са открити залежи на петрол и ценноста им нараства, Великобритания дори праща спецчасти (стотина човека с автомати) да ги охраняват.

Речено-сторено, аржентинската морска пехота за няколко дни преодолява съпротивата на английските командоси, разквартирувани на островите. Аржентинските хунтаджии изправят английското правителство пред свършен факт и чакат започване на мирни преговори. 

Островите се намират на 400 км от аржентинския бряг и на 8000 км от британския, така че съпротива на окупацията никой не очаква. В Лондон обаче наскоро министър-председател е станала достойната наследничка на Уинстън Чърчил, желязната лейди Маргарет Тачър, и в стила на своя именит предшественик заявява на събралите се генерали и адмирали „Ние ще се бием в морето, по плажовете, на крайбрежието и т.н. и т.н. Ние никога няма да се предадем!” Генералите и адмиралите изслушват речта, козируват и отиват в кабинетите си да решават един кофти проблем – че ще воюваме, ще воюваме, ама с кво? На генералите им е лесно - набързо събират сборен отряд от няколко хиляди командоси, адмиралите обаче са в небрано лозе – Велика Британия от години няма флот. Няма военни кораби за воюване, няма дори транспортни за извозване на командосите до Фолклендите. Втория проблем е решен бързо от самата кралица Куин Елизабет Втора, издала кралски декрет позволяващ на правителството да мобилизира граждански кораби, а правителството (без майтап) мобилизира за целта Куин Елизабет Втора (не кралицата, а най-големия круизен кораб в света за времето си). И така Куин Елизабет Втора с кралски декрет праща Куин Елизабет Втора на война, Год Сейф Дъ Куин!

По-сериозен е проблемът с бойните кораби. Звучи като виц, но Британия успява да прати три самолетоносача (плюс да остави един в Британия) при щатен флотски състав от два такива. Как става тая работа – единствения щатен лек самолетоносач в британския флот към момента е Инвинсибъл, в строя току-що е влязъл втория кораб от класа Иластриъс, но още не е боеспособен и затова остава у дома. На война обаче отиват нещатните самолетоносачи Хермес и Атлантик Конвейър. Първият е стар самолетоносач, изведен от състава на флота и дори вече продаден на Индия, но сделката е временно спряна. Втория въобще не е военен кораб, а цивилен контейнеровоз – използвайки факта, че флотските самолети Хариер могат да излитат и кацат вертикално, гражданския кораб за няколко дни е преоборудван в спомагателен самолетоносач.

Въобще английския флот праща към фолклендите всичко освен стратегическите подводни ракетоносци – все пак световна ядрена война дори лейди Тачър не иска да започва. Натам обаче отпътува английската стратегическа авиация в състав няколко тежки бомбардировача Вулкан. Самолетите са проектирани през шейсетте години като носители на ядрени бомби и към началото на осемдесетте се считат морално остарели и се извеждат от употреба, но освен атомни могат да носят няколко тона обикновени бомби и затова им е намерена последна употреба преди пенсия. Проблем е базирането – най-близкото контролирано от англичаните наземно летище е на остров Възнесение на половината път между британските и фолклендките острови т.е. над 3000 км от района на бойните действия. Англичаните разработват сложна система на дозареждане, благодарение на която десет самолета, излетели от остров Възнесение, осигуряват един (ама наистина един) да достигне фолклендите и да бомбардира аржентинците там. 

В авиационно отношение на хартия всички шансове са на страна на аржентинците – те имат в района над двеста самолета, поне половината от които свръхзвукови, англичаните имат по-малко от петдесет дозвукови палубни самолета Хариер. За пореден път обаче се доказва старата истина, че воюват хората, а не железарията – аржентинците губят над сто самолета, англичаните не повече от двадесет. При това Хариер се оказва неочаквано трудна мишена заради невероятната маневреност следствие на двигателя с отклоняем вектор на тягата. Въоръжен с ракети за близък бой Сайдуиндър и автоматични 20 мм оръдия самолетът, проектиран като лек щурмовик, се превръща в истински килър-изстребител. След войната американската морска пехота го взима на въоръжение и това е вероятно единственият английски боен самолет приет на въоръжение от американската армия след първата световна война.

В хода на войната се разбиват редица дългогодишни заблуди и се раждат нови митове  – така противокорабните френски крилати ракети Екзосет се оказват колкото невероятен успех, толкова и невероятен провал. Почти всички изстреляни от аржентинците ракети преодоляват противоракетната обрана на английските кораби и улучват мишените, няколкото отклонени ракети се пресамонасочват и уцелват съседни кораби. При това почти всички не се взривят – не сработват бойните части. Уцелените кораби обаче почти винаги потъват заради пожари, причинени от остатъчното, недоизгоряло по време на полета, ракетно гориво. За учудване на корабостроителите модерните леки магнезиево-алуминиеви сплави, с които от шейсетте години за спестяване на теглото се строят бойните кораби, се оказват невероятно лесно запалими и пожароопасни. 

Аржентинската авиация масово използва архаични свободно-падащи авиобомби, предимно американски 450 фунтови, и постига забележителни успехи – над десет кораба са улучени, въпреки че според каноните на морско-въздушната война и опита от втората световна война вероятността за това би трябвало да е близка до нула. И пак повечето бомби не се взривяват – след войната се ражда легендата за дефектните американски бомби, но според специалисти причината е в забавителите на взривателя – аржентинците пускат бомбите от малка височина и предпазителите остават задействани, следствие от което е, че бомбите не избухват. Във всеки случай една бомба се задейства при опит да бъде дезактивирана от английски сапьори след попадението и улученият кораб отива към дъното. Общо взето всеки улучен кораб, на който бомбите сработват, потъва. Друг интересен факт е ниската ефективност на модерните зенитни ракетни корабни комплекси – времето им на реакция е оценено като прекалено бавно, позволяващо на ударната авиация да осъществи атаката преди кораба да успее да противодейства. Това, заедно с ефективността на противокорабните ракети, възражда зенитната малокалибрена артилерия.

По време на войната един английски кораб потопява с оръдия аржентински транспорт записвайки се като последния боен кораб в историята потопил противников кораб с артилерия. Интересен факт е, че след втората световна война фактически корабната артилерия не се проектира като противокорабна, а като универсална, предназначена най-вече за противовъздушна отбрана и обстрел на крайбрежни обекти. За стрелба по средни и големи кораби дори най-тежките 130 мм оръдия са слабовати. Пример са опити на американски военни от последно време, които в полигонни условия обсрелват с корабната 127 мм артилерия стари, бракувани кораби и дори след десетки попадения мишената отказва да потъне.

Най-куриозна обаче е историята с атомната подводница „Конкерор” и лекият крайцер „Адмирал Белграно”. Атаката влиза в световната история на флота нато първи и последен случай атомна подводница да потопи надводен боен кораб. Но епизодът е интересен и защото съвременна атомна подводница потопява със старички торпеда, проектирани през втората световна война, кораб построен през втората половина на трийсетте години и под името „Феникс” оцелял японската атака над Пърл Харбър. При това подводницата има супер-модерни управляеми торпеда Тайгърфиш, но командирът мъдро решава, че в полигонните условия за стрелба, осигурени от заблеялия се аржентински екипаж, старите неуправляеми торпеда с два пъти по-мощна бойна глава ще са по-ефективни.

 И като абсолютен анекдот остава факта , че подводницата открива крайцера и заема бойна позиция за стрелба още в ранната утрин, след което (понеже формално е извън зоната на бойни действия) отправя радиозапитване до командващия експедиционните сили по сателит дали може да стреля. Денят е неделя и командващият адмират Уудвуд се замисля дали да поеме отговорност и праща запитване към правителството, където естествено няма никой. След няколко часа безплодно чакане Уудвуд се сеща за старите флотски традиции и потвърждава атаката, но заповедта не е приета на подводницата. Но пък е приета в щаба на подводните сили, където командващият подводния флот се обижда, че командват през главата му и отправя възражение към върховното командване. Оттам му отговарят, че „или ситуацията е извънредна, или адмирал Уудвуд е изперкал”. Истински театър на абсурда. Вече е вечер и крайцерът би могъл отдавна да се скрие, но аржентинците заникъде не бързат и подводницата пуска торпедата с пълен успех в 19 часа вечерта след като повече от дванадесет часа се мотае незабелязана около аржентинците. 

Германските суперасове – мит или реалност

Според официалната история на втората световна война най-резултатните летци-изтребители са германските – поне няколко имат показатели над 200 свалени противникови самолета, а Ерих Хартман претендира за 352 самолета, почти всички съветски. На базата на тази статистика се правят далекоидущи изводи, като например за тоталното превъзходство на немските пилоти над съветските, за слабоподготвените съветски летци и въобще слабостта на съветската авиация пред немската.

При това скромно се забравят няколко интересни факта – след немските пилоти по резултатност се нареждат японските (воюващи основно срещу американци) с показатели над 150-200 и финските (отново срещу руснаци) – най-добрият фински пилот претендира за около 100 самолета. После обаче статистиката става още по-интересна – следват руснаци с около 50-60 самолета и американци с не повече от 40.

Естествено веднага се намират „експерти” да доказват , че това са измислици и хвалби на битите немци, фини и японци.

Руският историк Алексей Исаев, един от водещите съвременни експерти по история на втората световна война, предлага интересен алтернативен и донякъде парадоксален поглед към тези факти. Според него високите показатели на немци, японци и финландци са съвсем реални, нещо повече – именно те предопределят поражението на Германия, Япония и Финландия.

Обективната причина, която той изтъква е следната - във всички загубили държави залагат на качество пред количество т.е. добре подготвени пилоти на отлични самолети и като следствие сравнително малочислени ВВС. В Русия и САЩ залагат на многочислени ВВС с цена на спадане на средното ниво на пилотите. В резултат се получават два ефекта, които предопределят големите лични сметки на пилотите:

• Поради недостиг на сили наличните пилоти летят по много.  Хартман например има около 1500 бойни полета. Средно на свален самолет му се падат около 4 бойни полета. Най-добрите пилоти на Русия и САЩ имат същия показател, просто поради по-малко натоварване те имат много по-малко бойни полети.
• Съотношението на силите е такова , че грубо казано немците и японците имат повече цели за отстрел.

В резултат немногочислените немски и японски пилоти записват големи лични сметки, но съответните ВВС в условия на тотална война на практика губят войната.

Относно немските пилоти има още няколко важни аспекта, които предопределят високият им показател:

• В немските ВВС широко се практикува свободен лов т.е. пилотите имат свобода да избират целите според условията и да не влизат в бой при лошо съотношение на силите. Рядко се практикува авиоподдръжка на ударната авиация и дори при задачи по ПВО пилотите гледат да се покрият , ако стане напечено. Наопаки – в руските ВВС на самолетите се гледа основно от гледна точка поддръжка на сухопътните войски – основни са задачите по защита на ударните самолети и ПВО. Стига се дотам към края на войната немското командване да издава заповеди, задължаващи пилотите-изтребители да атакуват американските бомбардировачи, а немски пилоти масово да повреждат самолетите при кацане за да имат оправдание да не излитат в следващ полет.
• Като цяло немските самолети са по-добри от руските. Поради недостиг на алуминий в Русия масово в конструкцията на самолетите се използват дърво и плат, освен това руските самолети по-правило имат по-слаби двигатели.
• Немските ВВС използват по-сигурни радиостанции, широко използват радари, насочването по радио е на по-високо ниво и имат по-добра в началото на войната тактика – летят по двойки, докато в останалите авиации се практикува летене по тройки. Опитът от войната показва, че летенето по тройки е подходящи за ударни самолети – бомбардировачи и щурмови самолети понеже осигурява по-добро накриване на целта. За изтребители обаче е проблем понеже при летене в тройка (строй клин) при вираж двата задни самолета имат различен радиус на завоя и не могат да поддържат строя, също си пречат взаимно при защита на водещия самолет. При летене по двойки задният самолет стабилно поддържа курса след водещия и по-добре го защитава от противникови атаки.

Парадоксално, но на немската авиация в началото помага по-късното развитие. През двадесетте и началото на трийсетте години немците нямат право на бойна авиация, затова пропускат този междинен период на проби и грешки, а направо започват да строят съвременни самолети. В Русия например в началото на трийсетте създават два много добри за времето самолета – И-15 и И-16. Но те към края на трийсетте остаряват морално. Същевременно индустрията е настроена за масовото им производство, а конструкторите предимно се опитват да ги усъвършенстват, вместо да започнат принципно нови конструкции. Преход към нови модели става чак към 1940 година. 

Подобен проблем се наблюдава и в Италия, която подобно Русия в началото на тридесетте години има много добра авиация и дори диктува модата, а по време на войната се оказва неадекватна. Макар че може би тук си казва думата и националният характер.

Времето на големите промени – 19 век

След хиляда години бавно и равномерно развитие някъде от 20-те години на 19 век настъпва бурен осемдесет годишен период, който напълно променя огнестрелното оръжие. Ако оръжията през 1815 година малко се различават от ония в края на 17 век, то оръжията в края на 19 век нямат нищо общо с тези от седемдесетте години на века, които пък нямат нищо общо с тези от четиридесетте години. Прогресът е толкова бърз, че 50 годишни запасняци трябва да се преобучават, понеже не са виждали преди това текущо използваните от армията огнестрелни системи.

Всичко започва с гърмящия живак – новото вещество е пробвано като заместител на барута и веднага е отхвърлено. Причината е, че е прекалено нестабилно на сътресения и прекалено мощно. По същество това е първото бризантно взривно вещество т.е. експлозив при който газовете се разпространяват със скорост много по-висока от скоростта на звука. Такива вещества не стават за метателни вещества понеже просто разтрошават близките предмети. Никое оръдие не можа да издържи експлозията. Съвременните бризантни вещества се ползват за експлозивен заряд на снаряди, но гърмящият живак е прекалено нестабилен при физически натоварвания и снаряди, запълнени с него самоексплоадират още в цевта на оръдието при изстрел.

И както барута навремето скоро гърмящият живак става забавна играчка – накапват малки капки върху хартия, които при удар с чукче издават гърмящ звук. Скоро след това някому хрумва да ползва това за запалителен механизъм на ръчните огнестрелни оръжия, но идеята не сработва добре и тогава според историята през 1814 година един американец създава малка месингова чашка с накапана на дъното смес от гърмящ живак и други вещества като бертолетова сол. Такава чашка се ползва за запалител в устройство, наречени капсулен затвор, а чашката се нарича „капсул”. Капсулният затвор е проста тръбичка, на края на която се надява капсулът. Чукче, много подобно на старото чукче на кремъчния затвор, но без кремък, удря дъното на чашката, предизвиква запалване на гърмящия живак, огнен пламък през тръбичката слиза в цевта и запалва основния барут.

Устройството има две големи предимства. Първо – дава много по-малко засечки при стрелба от кремъчните затвори – ако при кремъчния затвор всеки пети изстрел е засечка, при капсулния качеството скача десет пъти и вече всеки петдесети изстрел е засечка. Но има и второ голямо предимство – позволява много лесно масовите кремъчни мушкети, с които са въоръжени армиите, да се преработят на капсулни като просто се смени чукчето, а на мястото на поличката за барут се монтира капсулна тръбичка. Това има голям икономически ефект защото армиите стават все по-масови, а разходите за превъоръжаване все по-съществен дял от държавния бюджет.

Междувременно в ловното оръжие са се наложили нарезни, далекобойни системи. Металургията се е развила достатъчно за да ги произвежда сравнително евтино в големи количества, обаче армиите отказват да ги приемат на въоръжение. Причината е бавното презареждане и нисък темп на стрелба. Добрите стари гладкоцевни мушкети, при качествена изработка и добро обслужване, дават приемлива далекобойност от 100-150 метра, и имайки скорострелност от 2-3 изстрела в минута при използване на хартиени фишеци, напълно задоволяват военните. Нарезните оръжия имат скорострелност един изстрел на 2-3 минути, защото кръглият куршум с по-голям диаметър от цевта трябва да се натика вътре със сила, чрез удари на железен прът „шомпол”.

Обаче малко преди средата на века един французин, Клод Миние, измисля просто и гениално решение на проблема. Той отлива продълговат оловен куршум с вдлъбнатина в дъното, в която вкарва малка желязна чашка. Куршумът е с по-малък от цевта диаметър и затова лесно се вкарва вътре, подобно на старите гладкоцевни куршуми. При изстрел обаче барутните газове натикват желязната чашка във вдлъбнатината и разширяват задната част на куршума. Куршумът се притиска плътно до стените на цевта и се врязва в нарезите. 

Новият куршум е направо феноменален – позволява прицелна стрелба със скорострелност като при старите мушкети (2-3 изстрела в минута), на с прицелна далекобойност над 500 метра, а убойната сила на куршума се съхранява до над километър. И отново бонус за финансистите – старите мушкети можат лесно да се модифицират за новия куршум като просто им се направят нарези в цевта. Естествено това е половинчато решение, защото нарезните оръжия изпитват по-високо налягане на барутните газове, но дори преработени по тази технология старите оръжия са в пъти по-ефективни от гладкоцевната версия.

По това време се предлагат и първите унитарни (обединени) патрони с метални гилзи и оръжия със задно зареждане, но те са още много скъпи и несъвършенни и ще минат още двайсетина години преди да се докажат.

Пак по това време един италианец, Кавали, изпробва нарезни оръдия и също постига забележителни резултати – нарезните оръдия стрелят в пъти по-далеч и по-точно от гладкоцевните. С оръдията обаче изскача засечка – мощта на изстрела е прекалено голяма и задното зареждане неефективно, а предното зареждане технически сложно. Пак трябва да минат двайсетина години преди появата на наистина перспективни нарезни оръдия. Във всеки случай Кавали използва задно зареждане, но то е отхвърлено - след няколко изстрела затворният механизъм просто се разрушава. В много държави използват различни системи с предно зареждане, дори някои модели се произвеждат серийно, но идеята е мъртвородена.

 Куршумът на Миние обаче идва точно навреме и точно на място за най-голямото клане на 19 век – Американската гражданска война. В тази война по най-приблизителни оценки умират около 600 хиляди души, голяма част именно от куршуми Миние или усложнения след раняване. Не бива да се забравя, че медицината в периода е по-скоро абстрактна наука и умрелите от болести и гангрени по време на война в пъти надхвърлят умрелите на място от вражески огън. При това една от основните причини за невероятния брой жертви е сблъсък на стара тактика с нова технология.

И генералите на Севера, и генералите на Юга, са производство на все един и същ Уест Пойнт, където се учи напредничава европейска военна наука, образец наполеонови войни. Както е казал май Чърчил „Генералите винаги се готвят за предишната война”. Само че в наполеоновите войни огнестрелното оръжие е ефективно до 100 метра, които с бързо ходене пехотна рота минава за не повече от минута. За това време противникът може да даде два-три не особенно точни изстрела, след което следва щиков бой. Не случайно руският генерал Суворов, живял малко по-рано, напътства войниците с мъдрости от типа „куршумът е глупак, щикът е храбрец”. С новите нарезни оръжия ефективният обстрел започва от километър и на практика пехотната рота е почти напълно избита още преди на стигне до противниковите позиции. При това съгласно старите правила генералите държат войниците да настъпват в плътна линия, с маршова пешеходна стъпка и в цял ръст, та да плашат противника. През 1800 година това е давало ефект, но през 1861 само повишава шанса на противниковите стрелци.

Изводите са направени бързо и не от генералите, които с овнешко упорство продължават да пращат войници в безсмислени атаки, а от самите войници. Вместо в цял ръст и бавен ход, пехотата почва да използва метода „прибежки с припълзяване”, започва копаене на окопи (това е първата голяма окопна война в историята, мрачен и напълно забравен предвестник на западния фронт от 1915 година), пак тогава се появяват първите заграждения от бодлива тел. Бодливата тел е първоначално изобретена за бързо изграждане на евтини огради на ферми за да пречи на кравите да избягат от ливадите. Войниците обаче намират друго интересно приложение – няколко реда ниско-разположена бодлива тел пречи на противниковите войници да бягат бързо и го прави по-лесни мишени. Появяват се първите снайпери с оптически мерник (самата дума „снайпер” ще се появи по-късно), с които елитни стрелци отстрелват вражеските офицери, съответно първите правила, че такива стрелци не са военнопленници, а подлежат на бесене на място без право на съдебен процес. Терор над мирното население – обсади на градове с многомесечни, терористични артилерски обстрели на граждански квартали. Концлагери. Въобще всичко онова, за което неясно защо обвиняват двайсти век.

Пак малко преди началото на гражданската война са създадени първите револвери – многозарядни пистолети. Те бързо намират приложение в кавалерията и като офицерско оръжие.

Променя се и морската война (или по-скоро речната, понеже повечето сражения се водят по река Мисисипи). Новите бомбови оръдия, особено в речна война където стрелбата се води от упор, бързо показват пълната несъстоятелност на старите дървени кораби. При това речните кораби са предимно параходи, понеже с платна по река се плава трудно. Това дава широко поле за експерименти по темата „параход с броня”. Пробвани са всякакви варианти, повечето преоборудвани речни търговски параходи, но накрая е намерен абсолютният победител – кораб, който ще превърне името си в цял клас кораби, съществуващ и до ден днешен – „Монитор”. Сам по-себе си не особено удачен кораб, той въвежда цял ред иновации, които ще определят бъдещият вид на „тежък, броненосен, речен кораб”. В случая „речен” е ключова дума – тези кораби просто не могат да плават и при най-малко вълнение, дори в езеро. Самият „Монитор” потъва при рутинно плаване от няколкосторин мили покрай източното американско крайбрежие и то в относитемно спокойно време.

Корабите монитори се характеризират с относително добро брониране над водолинията и никакво под нея. Причината е, че в плитката река не се очаква атака от подводница или торпедо, а от подводна мина все едно нищо не помага. От друга страна основен противник са противниковите оръдия по брега на реката или на вражеските кораби. Газенето е ниско (за да може да плава в река), корпусът по-скоро плоскодънен, осигуряващ добра водоизместимост при малко газене, съответно мореходността също е ниска, понеже има пряка връзка между мореходност, газене и форма на корпуса – колкото корабът е по-плоскодънен и с малко газене, толкова по-неустойчив е на вълнение. Освен това тези кораби имат нисък борд, приемливо условие за речен кораб, пък и спестява площта за брониране, оттук теглото на бронята, но отново това рязко влошава мореходността и устойчивостта при вълнение. Един важен детайл – главният калибър се разполага във въртящи се бронирани кули. Това осигурява кръгов обстрел при сравнително малко количество оръдия, което позволява за сметка на по-малкия брой оръдия да се сложат по-мощни.

По времето, когато съвокупното население на САЩ се обитва да се самоизбие, в Европа работите на редица химици обогатяват света с още две химични съединения със светло бъдеще – гърмящият памук и есплозивното олио, иначе казано пироксилин и нитроглицерин. Първото е съединение на целулоза (т.е. растителни нишки или памук) с азотна киселина, второто е съединение на маслоподобното вещество глицерин с все същата азотна киселина. За разлика от гърмящия живак с новите вещества куриозно се разиграва обратната трагикомедия – веднага им е прокламирано светло бъдеще, но минава много време, докато това се случи.

Нитроглицеринът е бризантно взривно вещество, което експлоадира при удар и дори разтърсване. Пироксилинът експлоадира при запалване, като не е бризантен, но има два-три пъти по-голяма мощ от стария барут. 

Първото вещество веднага намира приложение в пътното строителство (по това време започва масовия строеж на железопътни линии) и също в минното дело, второто е почти веднага обявено за евтин и ефективен заместител на барута. Обаче скоро настъпва обрат – оказва се, че и двете вещества са нестабилни и при продължително съхраняване са склонни към самовзривяване. 

След редица нещастни случаи те са направо забранени за производство и употреба в редица държави. След дълги, свързани с още нещастни случаи експерименти, шведът Нобел ще изнамери начин да смесва нитроглицерин с хигроскопична прах, създавайки динамита, французинът Вейл ще разработи технология за стабилизиране на пироксилинът, създавайки първия бездимен барут, а редица други химици на база на двете вещества ще създадат широка гама бездимни барути, замествайки към началото на двайсти век напълно стария димен черен барут. Пак към края на века почват да се появяват и други химически синтезирани бризантни взривни вещества. Към началото на двайсти век като най-перспективно се налага веществото тринитротолуол (или ТНТ), но широко използване имат също мелинит (известен също с японското си название „шимозе”), различни варианти на пироксилин и т.н.

Но да се върнем в средата на 19 век, където тъкмо е завършила войната в Америка и започва серия малки войни в Европа. Накратко в хода на тези войни се случват следните промени:

• В Прусия е въведена еднозарядна, нарезна пушка със задно зарездане и унитарен, но хартиен, патрон. В новото оръжие Прусия побеждава в скоротечна война Австрия, използваща нарезни пушки за патрон Миние с предно пълнене. Европа окончателно приема концепцията за задно зареждане. Това става към началото на шейсетте години.
• Само няколко години по-късно хартиените патрони са заменени на патрони с месингова гилза. Новата гилза решава основния проблем на оръжието със задно зареждане – пробив на барутните газове през затворния механизъм. Месинговата гилза при изстрел се разширява и като тапа затваря задния край на цевта. Въобще този тип патрон се появява още преди гражданската война в САЩ, но заради високата цена не намира бърз прием в масовото армейско оръжие.
• Немският фабрикант Круп изобретява първият ефективен механизъм за задно зареждане на оръдия – клиновия затвор. Скоро по поръчка на руското военно министерство пак той (по-скоро специалисти във фирмата му) изобретява месинговите водещи пояси на снарядите – пръстени около желязното тяло на снаряда, които се забиват в нарезите на цевта и придават въртеливо движение на снаряда. Понеже такава система не работи със старите чугунени и бронзови оръдия Круп започва производство на стоманени оръдия, още повече че точно тогава са разработени няколко технологии за леене на стомана в големи количества. По това време във Франция създават цилиндричния винтов затвор, а след загубената война с Прусия в началото на седемдесетте години – подобни на пруските снаряди с месингови пръстени и стоманени оръдия. Между Германия и Франция даже се налага някаква технологична конкуренция – немците залагат на клинови затвори, французите на винтови, истината е че клиновите осигуряват по-висока скорострелност при по-малка здравина и са подходящи за полеви мало и средно-калибрени оръдия, винтовите са по-мощни и са подходящи за големокалибрени и тежки морски оръдия. Това обаче ще се осмисли и наложи чак след края на първата световна война.
• Още по време на гражданската война в САЩ са създадени задвижвани ръчно с манивела многоцевни картечници, приети на въоръжение също от други армии. Във Франция създават касетните картечници – патроните се зареждат в касети и се изстрелват през блок от успоредно монтирани множество цеви. И едните, и другите са прекалено големи и неудобни. Използват се предимно като крепостно оръжие за отбрана, а също при колониални войни срещу примитивни туземци.
• В началото на осемдесетте години американския конструктор Максим изобретява първото наистина ефективно автоматично оръжие – картечницата „Максим”. Предвид лошата слава на старите системи новото оръжие не е прието с ентусиазъм, но в годините на първата световна война го чака тъмна слава – едва ли има друго оръжие, убило толкова много хора.
• В средата на деветдесетте се появява друго принципно ново оръжие – оръдието с противооткатен механизъм. Новото е, че при изстрел откатът не се поема от целия лафет, а само от механизъм, свързан към цевта. Старите оръдия при изстрел подскачат и трябва да се пренасочват. Новото оръдие държи прицела и единственото, което се иска е колкото може по-бързо да бъде презареждано. Резултатът е прицелна скорострелност от 20 изстрела в минута срещу 2-3 при старите оръдия.
• Пак по това време се въвеждат нови магазинни пушки – първите многозарядни пушки са създадени петдесет години по-рано, още по време на американската гражданска война, но се оказват сложни за използване, неудобни и най-вече имат много сложен процес на презареждане. Новите пушки се зареждат за секунди с патронни пачки – няколко свързани чрез метална пластинка патрона, които с едно движение се вкарват в кутиеобразен магазин-пълнител. Най-важното е, че това може да се прави дори от легнало положение, докато при старите системи куршумите се зареждат един по един. Самото презареждане с плъзгащ се затвор също се изпълнява лесно с една ръка от легнало положение. С новите пушки дори с времето за смяна на пачките един стрелец може да поддържа темп на прицелна стрелба със скорострелност 20-30 изстрела в минута.
• Във флота платната са заменени от парата, дървото от желязото и стоманата. Няколко огромни оръдия във въртящи се бойни кули заменят старите батареи по бортовете с множество оръдия. Появяват се две нови оръжия – мина и торпедо. Първото е по същество закотвен сандък с експлозив, взривяващ се ако корабът го удари, второто е бомба с моторче – микроподводница, удряща се и взривяваща се в кораба, към който е насочена. Първите модели са толкова примитивни, че никой не оценява потенциала им, а гордите британски адмирали ги наричат „оръжие за бедни”, но именно те ще променят из основи морската война. Появяват се и първите истински подводници – по-скоро опасни за екипажа си, отколкото за противника.
• Най-накрая, появява се устройство, което само по себе си дори не е оръжие – двигателят с вътрешно горене.

Новите картечници, магазинни пушки, скорострелни оръдия, мощни барути и бризантни взривни вещества, мини и торпеда, и не на последно място самодвижещи се машини, независещи от конската и човешка мускулна сила, подготвят почвата за страшното ново време, но естествено никой не забелязва това. Генералите пак се готвят за предишната война. Но това вече е друга история.