Произходът на Панцервафе
Един призрак броди из Европа в началото на четиридесетте години на двадесети век – призрака на Блицкрига. Вас ист дас? – би попитал скромният баварски чичо, дъвчейки скромния си вурст и преглъщайки го със скромния си литров хефевайцен.
Да, какво е това
наистина? Според великият Г.К.Жуков
(командващ генералния щаб на съветската
армия през 1941 година) това са много (ама
много) танкове и самолети, т.е. ние толкова
немахме. Според великият британски
историк и военен експерт Сър Базил Лидъл
Харт това е панцер-плюс-щука-равно-на-блицкриг
(панцер в смисъл на танк, а не костенурка,
и щука в смисъл на пикиращ бомбардировач,
а не речна риба на скара). Общо казано,
по всеобщо мнение, немците събрали накуп
(в едно тучно блеещо стадо) сичкото танк
и самолет, което изпонамерили, и го
юрнали на главата на нещастните, дремещи
в назадничави представи, противникови
командири. Последните разхвърляли
свойто танк и самолет по целия географски
глобус и затва им останало да лапат
мухите докат великото немско командир
на танк мачка дето кво види на пъто.
Допълнителни
детайли към тази свежа картинка добавя
дълбокото убеждение на всички британски
и американски, и почти всички френски
и съветски/руски историци, че цялата
тая хитрина немците направо я свили от
британските/американски/френски/съветски/руски
военни гении (желаното да се подчертае).
Мистър Лидъл Харт е един от споменатите
гении, можем да изредим също англичанина
Фулър, американеца Патън, руснака
Тухачевски и Шарл Де Гол (от уважение
към политическата му кариера няма да
споменаваме изрично великата му галска
националност).
За да се осмисли
истината около немските танкови войски
(Панцервафе) и по-общо немските мобилни
войски – включващи не само танковите
, но също моторизираните войски, а и мешавицата наречена СС-панцер-гренадери (които мигрират от танкови към моторизирани, и обратно, според текущото настроение на райхсфюрера на СС), трябва да се погледне по-назад
в героичните и трагични години на първата
световна война. Въобще повечето световни
събития през двадесети век, а и по-късно,
са обусловени от събитията през първата
световна война и мирните договори,
сключени след нея.
И така през
лятото на 1914 година цяла Европа се юрва
да прекроява географските карти. Спорт,
практикуван успешно преди това и не
предизвикващ съмнение, че отново ще
бъде ефективно приложен. Да, ама не. Тоя
път номера не минава. Скорострелните,
далекобойни оръдия, автоматичните
картечници и многозарядните, далекобойни
карабини, в добавка с бодлива тел и окопи
превръщат бойните полета в полета на
смъртта. Ако по време на Наполеон в
началото на 19 век армия от 30 хиляди души
е велика сила, през 1914/15 година такива
са средно-дневните оперативни безвъзвратни
загуби т.е. убити и тежко ранени.
Възниква въпроса
какво да се прави. Немците, бидейки народ
технически грамотен, но морално смотан,
решават че щом не могат да отсрелят
лошите, могат да ги изтровят. Речено-сторено,
само ползата се оказва нулева (ако не
броим съмнителната чест да те обявят
за масов маниак-убиец). Французите и
англичаните се пресещат за добрия стар
опит от стогодишната война – тогава
рицарите щурмуват крепости зад каручки
с монтирани дървени щитове, защо не
направим същото. Ще сменим дървото със
стомана, ще използваме тракторна верига
вместо дървени колела за по-добра
проходимост, ще монтираме двигател
вместо кон, и ще добавим картечница или
леко оръдие, та да плаши повече гадовете.
Резултатът е ъгловат железен кашон с
моторче и тракторни вериги, по случайност
наречен танк, демек цистерна.
В олимпийско
съревнование англичаните и французите
изчукват по неколко хиляди подобни
изрода, а след войната в невероятно
единодушие обявяват, че благодарение
на тях са победили. Има си хас – изхарчените
пари трябва да се оправдаят пред гладните
жители на Обединеното Кралство и Втората
Република.
Истината обаче
е, че танковете изиграват почти нулева
роля в първата световна война. Победата
е постигната просто заради умората на
немската армия и очевидното превъзхоство
на съюзниците, особено след като през
1918 година двумилионна американска армия
се присъединява към тях. Самите танкове
са оценени изключитело ниско именно от
немците – след първата уплаха през 1916
година те бързо отработват отсрела им
с полеви 75 мм оръдия и големокалибрени
картечници. Да не говорим, че средно
половината пуснати в атака танкове се
саморазпадат след два-три километра
движение.
При това немците
създават своя работеща концепция за
преодоляване на окопната задънена улица
– щурмовите групи, иначе казано праобраза
на войските спецназ. От най-добри и яки
момчета се създава малка група (10-15
човека) въоръжени до зъби с огнемети,
гранати, леки картечници, пистолети и
динамит войници. Спомената групичка
тихомълко, по тъмна доба, атакува някаква
ключова противникова позиция – кръстопът,
гара, щаб, летище, публичен дом (на някои фронтове това си е еквивалент на армейски щаб,
със сигурност генералите там през нощта
ще са повече). Множество такива малки
локални атаки разбъркават цялата система
на отбрана на противника, водят до паника
и дават възможност за общо настъпление
на широк фронт. Именно това е истинската
тайна на блицкрига – изтествали метода
през първата световна война, немците
го докарват до съвършенство през
трийсетте години като му добавят
самоходна, полкова и противотанкова
артилерия, танкове, бетеери и пикиращи
бомбардировачи.
Куриозно е,
че немците създават своите панцервафе
именно заради ограниченията след първата
световна война – немската армия е
орязана до сто хиляди души, обединени
в седем пехотни дивизии, артилерията и
стрелковото оръжие са орязани до нуждите
на армията, а танкове, самолети и тежка
артилерия не само не бива да има, но дори
е забранено да се проектират. На теория
това трябва да попречи на немците да
създадат ефектива армия и да търсят
реванш, на практика именно това им дава
шанс да създадат такава армия и „почти”
да получат реванша си.
Защо става така?
Немските генерали в началото на двайсетте
години на двадесети век имат да решат
една проста за формулиране, но сложна за решаване задача: как да
осигурят териториалната цялост и
национална независимост на Германия с
тази малка армия. А армията е наистина
малка и жалка – по-малка не само от
френската, но и от армиите на новосъздадените
съседни държави Полша, Чехословакия и
Унгария. И на немските генерали им хрумва
хитро решение – моторизирана пехота.
Т.е. да вземем една пехотна дивизия
барабар с всичките войници, оръдия,
сапьори, готвачи и артелчици и да я
натоварим на камиони. Ползата е, че ако
някъде по границите изскочи проблем,
такава дивизия няма да се мота с дни по
ЖП-гари и черни пътища, а ще се качи на
автомобилите, ще даде като пернишки
голфаджия на жълт светофар мръсна газ и до
ден-два ще цъфне там където е необходима.
По съвсем очевидна причина подобен подход не намира поддръжка в другите армии – те са достатъчно многочислени за да се нуждаят от такива решения. Освен това с подобно решение, особено за началото на двайсетте години, има сериозни проблеми.
- През двайсетте години на двайсети век автомобилите все още са екзотика. Масовият транспорт е конски, съответно конете и конярите са в пъти повече от камионите и шофьорите. Една многомилионна армия просто не може да осигури достатъчно камиони и шофьори за нуждите си. Немската малка армия обаче има предимство – освен че се нуждае от малко камиони, и шофьорите там са професионални наемници, а не краткосрочно служещи наборни войничета.
- Автомобилната техника през този период е с ниска надежност т.е. шофьорите по необходимост трябва да са и подготвени механици. Отново немската армия от дългослужещи наемници се оказва с предимство пред масовите чужди армии.
- Теглителната сила на камионите не е висока, поради което за теглене на тежки оръдия могат да се използват само бавни трактори. Това напълно обезсмисля идеята за мобилност на армии разполагащи с тежка артилерия. На немската армия обаче тежката артилерия е забранена т.е. скоростните леки камиони напълно покриват нуждите от оръдейни влекачи.
No comments:
Post a Comment