Кораби, самолети, геополитика, история и прочие заметено под килима мръсно бельо на великите сили

Времето на големите промени – 19 век

След хиляда години бавно и равномерно развитие някъде от 20-те години на 19 век настъпва бурен осемдесет годишен период, който напълно променя огнестрелното оръжие. Ако оръжията през 1815 година малко се различават от ония в края на 17 век, то оръжията в края на 19 век нямат нищо общо с тези от седемдесетте години на века, които пък нямат нищо общо с тези от четиридесетте години. Прогресът е толкова бърз, че 50 годишни запасняци трябва да се преобучават, понеже не са виждали преди това текущо използваните от армията огнестрелни системи.

Всичко започва с гърмящия живак – новото вещество е пробвано като заместител на барута и веднага е отхвърлено. Причината е, че е прекалено нестабилно на сътресения и прекалено мощно. По същество това е първото бризантно взривно вещество т.е. експлозив при който газовете се разпространяват със скорост много по-висока от скоростта на звука. Такива вещества не стават за метателни вещества понеже просто разтрошават близките предмети. Никое оръдие не можа да издържи експлозията. Съвременните бризантни вещества се ползват за експлозивен заряд на снаряди, но гърмящият живак е прекалено нестабилен при физически натоварвания и снаряди, запълнени с него самоексплоадират още в цевта на оръдието при изстрел.

И както барута навремето скоро гърмящият живак става забавна играчка – накапват малки капки върху хартия, които при удар с чукче издават гърмящ звук. Скоро след това някому хрумва да ползва това за запалителен механизъм на ръчните огнестрелни оръжия, но идеята не сработва добре и тогава според историята през 1814 година един американец създава малка месингова чашка с накапана на дъното смес от гърмящ живак и други вещества като бертолетова сол. Такава чашка се ползва за запалител в устройство, наречени капсулен затвор, а чашката се нарича „капсул”. Капсулният затвор е проста тръбичка, на края на която се надява капсулът. Чукче, много подобно на старото чукче на кремъчния затвор, но без кремък, удря дъното на чашката, предизвиква запалване на гърмящия живак, огнен пламък през тръбичката слиза в цевта и запалва основния барут.

Устройството има две големи предимства. Първо – дава много по-малко засечки при стрелба от кремъчните затвори – ако при кремъчния затвор всеки пети изстрел е засечка, при капсулния качеството скача десет пъти и вече всеки петдесети изстрел е засечка. Но има и второ голямо предимство – позволява много лесно масовите кремъчни мушкети, с които са въоръжени армиите, да се преработят на капсулни като просто се смени чукчето, а на мястото на поличката за барут се монтира капсулна тръбичка. Това има голям икономически ефект защото армиите стават все по-масови, а разходите за превъоръжаване все по-съществен дял от държавния бюджет.

Междувременно в ловното оръжие са се наложили нарезни, далекобойни системи. Металургията се е развила достатъчно за да ги произвежда сравнително евтино в големи количества, обаче армиите отказват да ги приемат на въоръжение. Причината е бавното презареждане и нисък темп на стрелба. Добрите стари гладкоцевни мушкети, при качествена изработка и добро обслужване, дават приемлива далекобойност от 100-150 метра, и имайки скорострелност от 2-3 изстрела в минута при използване на хартиени фишеци, напълно задоволяват военните. Нарезните оръжия имат скорострелност един изстрел на 2-3 минути, защото кръглият куршум с по-голям диаметър от цевта трябва да се натика вътре със сила, чрез удари на железен прът „шомпол”.

Обаче малко преди средата на века един французин, Клод Миние, измисля просто и гениално решение на проблема. Той отлива продълговат оловен куршум с вдлъбнатина в дъното, в която вкарва малка желязна чашка. Куршумът е с по-малък от цевта диаметър и затова лесно се вкарва вътре, подобно на старите гладкоцевни куршуми. При изстрел обаче барутните газове натикват желязната чашка във вдлъбнатината и разширяват задната част на куршума. Куршумът се притиска плътно до стените на цевта и се врязва в нарезите. 

Новият куршум е направо феноменален – позволява прицелна стрелба със скорострелност като при старите мушкети (2-3 изстрела в минута), на с прицелна далекобойност над 500 метра, а убойната сила на куршума се съхранява до над километър. И отново бонус за финансистите – старите мушкети можат лесно да се модифицират за новия куршум като просто им се направят нарези в цевта. Естествено това е половинчато решение, защото нарезните оръжия изпитват по-високо налягане на барутните газове, но дори преработени по тази технология старите оръжия са в пъти по-ефективни от гладкоцевната версия.

По това време се предлагат и първите унитарни (обединени) патрони с метални гилзи и оръжия със задно зареждане, но те са още много скъпи и несъвършенни и ще минат още двайсетина години преди да се докажат.

Пак по това време един италианец, Кавали, изпробва нарезни оръдия и също постига забележителни резултати – нарезните оръдия стрелят в пъти по-далеч и по-точно от гладкоцевните. С оръдията обаче изскача засечка – мощта на изстрела е прекалено голяма и задното зареждане неефективно, а предното зареждане технически сложно. Пак трябва да минат двайсетина години преди появата на наистина перспективни нарезни оръдия. Във всеки случай Кавали използва задно зареждане, но то е отхвърлено - след няколко изстрела затворният механизъм просто се разрушава. В много държави използват различни системи с предно зареждане, дори някои модели се произвеждат серийно, но идеята е мъртвородена.

 Куршумът на Миние обаче идва точно навреме и точно на място за най-голямото клане на 19 век – Американската гражданска война. В тази война по най-приблизителни оценки умират около 600 хиляди души, голяма част именно от куршуми Миние или усложнения след раняване. Не бива да се забравя, че медицината в периода е по-скоро абстрактна наука и умрелите от болести и гангрени по време на война в пъти надхвърлят умрелите на място от вражески огън. При това една от основните причини за невероятния брой жертви е сблъсък на стара тактика с нова технология.

И генералите на Севера, и генералите на Юга, са производство на все един и същ Уест Пойнт, където се учи напредничава европейска военна наука, образец наполеонови войни. Както е казал май Чърчил „Генералите винаги се готвят за предишната война”. Само че в наполеоновите войни огнестрелното оръжие е ефективно до 100 метра, които с бързо ходене пехотна рота минава за не повече от минута. За това време противникът може да даде два-три не особенно точни изстрела, след което следва щиков бой. Не случайно руският генерал Суворов, живял малко по-рано, напътства войниците с мъдрости от типа „куршумът е глупак, щикът е храбрец”. С новите нарезни оръжия ефективният обстрел започва от километър и на практика пехотната рота е почти напълно избита още преди на стигне до противниковите позиции. При това съгласно старите правила генералите държат войниците да настъпват в плътна линия, с маршова пешеходна стъпка и в цял ръст, та да плашат противника. През 1800 година това е давало ефект, но през 1861 само повишава шанса на противниковите стрелци.

Изводите са направени бързо и не от генералите, които с овнешко упорство продължават да пращат войници в безсмислени атаки, а от самите войници. Вместо в цял ръст и бавен ход, пехотата почва да използва метода „прибежки с припълзяване”, започва копаене на окопи (това е първата голяма окопна война в историята, мрачен и напълно забравен предвестник на западния фронт от 1915 година), пак тогава се появяват първите заграждения от бодлива тел. Бодливата тел е първоначално изобретена за бързо изграждане на евтини огради на ферми за да пречи на кравите да избягат от ливадите. Войниците обаче намират друго интересно приложение – няколко реда ниско-разположена бодлива тел пречи на противниковите войници да бягат бързо и го прави по-лесни мишени. Появяват се първите снайпери с оптически мерник (самата дума „снайпер” ще се появи по-късно), с които елитни стрелци отстрелват вражеските офицери, съответно първите правила, че такива стрелци не са военнопленници, а подлежат на бесене на място без право на съдебен процес. Терор над мирното население – обсади на градове с многомесечни, терористични артилерски обстрели на граждански квартали. Концлагери. Въобще всичко онова, за което неясно защо обвиняват двайсти век.

Пак малко преди началото на гражданската война са създадени първите револвери – многозарядни пистолети. Те бързо намират приложение в кавалерията и като офицерско оръжие.

Променя се и морската война (или по-скоро речната, понеже повечето сражения се водят по река Мисисипи). Новите бомбови оръдия, особено в речна война където стрелбата се води от упор, бързо показват пълната несъстоятелност на старите дървени кораби. При това речните кораби са предимно параходи, понеже с платна по река се плава трудно. Това дава широко поле за експерименти по темата „параход с броня”. Пробвани са всякакви варианти, повечето преоборудвани речни търговски параходи, но накрая е намерен абсолютният победител – кораб, който ще превърне името си в цял клас кораби, съществуващ и до ден днешен – „Монитор”. Сам по-себе си не особено удачен кораб, той въвежда цял ред иновации, които ще определят бъдещият вид на „тежък, броненосен, речен кораб”. В случая „речен” е ключова дума – тези кораби просто не могат да плават и при най-малко вълнение, дори в езеро. Самият „Монитор” потъва при рутинно плаване от няколкосторин мили покрай източното американско крайбрежие и то в относитемно спокойно време.

Корабите монитори се характеризират с относително добро брониране над водолинията и никакво под нея. Причината е, че в плитката река не се очаква атака от подводница или торпедо, а от подводна мина все едно нищо не помага. От друга страна основен противник са противниковите оръдия по брега на реката или на вражеските кораби. Газенето е ниско (за да може да плава в река), корпусът по-скоро плоскодънен, осигуряващ добра водоизместимост при малко газене, съответно мореходността също е ниска, понеже има пряка връзка между мореходност, газене и форма на корпуса – колкото корабът е по-плоскодънен и с малко газене, толкова по-неустойчив е на вълнение. Освен това тези кораби имат нисък борд, приемливо условие за речен кораб, пък и спестява площта за брониране, оттук теглото на бронята, но отново това рязко влошава мореходността и устойчивостта при вълнение. Един важен детайл – главният калибър се разполага във въртящи се бронирани кули. Това осигурява кръгов обстрел при сравнително малко количество оръдия, което позволява за сметка на по-малкия брой оръдия да се сложат по-мощни.

По времето, когато съвокупното население на САЩ се обитва да се самоизбие, в Европа работите на редица химици обогатяват света с още две химични съединения със светло бъдеще – гърмящият памук и есплозивното олио, иначе казано пироксилин и нитроглицерин. Първото е съединение на целулоза (т.е. растителни нишки или памук) с азотна киселина, второто е съединение на маслоподобното вещество глицерин с все същата азотна киселина. За разлика от гърмящия живак с новите вещества куриозно се разиграва обратната трагикомедия – веднага им е прокламирано светло бъдеще, но минава много време, докато това се случи.

Нитроглицеринът е бризантно взривно вещество, което експлоадира при удар и дори разтърсване. Пироксилинът експлоадира при запалване, като не е бризантен, но има два-три пъти по-голяма мощ от стария барут. 

Първото вещество веднага намира приложение в пътното строителство (по това време започва масовия строеж на железопътни линии) и също в минното дело, второто е почти веднага обявено за евтин и ефективен заместител на барута. Обаче скоро настъпва обрат – оказва се, че и двете вещества са нестабилни и при продължително съхраняване са склонни към самовзривяване. 

След редица нещастни случаи те са направо забранени за производство и употреба в редица държави. След дълги, свързани с още нещастни случаи експерименти, шведът Нобел ще изнамери начин да смесва нитроглицерин с хигроскопична прах, създавайки динамита, французинът Вейл ще разработи технология за стабилизиране на пироксилинът, създавайки първия бездимен барут, а редица други химици на база на двете вещества ще създадат широка гама бездимни барути, замествайки към началото на двайсти век напълно стария димен черен барут. Пак към края на века почват да се появяват и други химически синтезирани бризантни взривни вещества. Към началото на двайсти век като най-перспективно се налага веществото тринитротолуол (или ТНТ), но широко използване имат също мелинит (известен също с японското си название „шимозе”), различни варианти на пироксилин и т.н.

Но да се върнем в средата на 19 век, където тъкмо е завършила войната в Америка и започва серия малки войни в Европа. Накратко в хода на тези войни се случват следните промени:

• В Прусия е въведена еднозарядна, нарезна пушка със задно зарездане и унитарен, но хартиен, патрон. В новото оръжие Прусия побеждава в скоротечна война Австрия, използваща нарезни пушки за патрон Миние с предно пълнене. Европа окончателно приема концепцията за задно зареждане. Това става към началото на шейсетте години.
• Само няколко години по-късно хартиените патрони са заменени на патрони с месингова гилза. Новата гилза решава основния проблем на оръжието със задно зареждане – пробив на барутните газове през затворния механизъм. Месинговата гилза при изстрел се разширява и като тапа затваря задния край на цевта. Въобще този тип патрон се появява още преди гражданската война в САЩ, но заради високата цена не намира бърз прием в масовото армейско оръжие.
• Немският фабрикант Круп изобретява първият ефективен механизъм за задно зареждане на оръдия – клиновия затвор. Скоро по поръчка на руското военно министерство пак той (по-скоро специалисти във фирмата му) изобретява месинговите водещи пояси на снарядите – пръстени около желязното тяло на снаряда, които се забиват в нарезите на цевта и придават въртеливо движение на снаряда. Понеже такава система не работи със старите чугунени и бронзови оръдия Круп започва производство на стоманени оръдия, още повече че точно тогава са разработени няколко технологии за леене на стомана в големи количества. По това време във Франция създават цилиндричния винтов затвор, а след загубената война с Прусия в началото на седемдесетте години – подобни на пруските снаряди с месингови пръстени и стоманени оръдия. Между Германия и Франция даже се налага някаква технологична конкуренция – немците залагат на клинови затвори, французите на винтови, истината е че клиновите осигуряват по-висока скорострелност при по-малка здравина и са подходящи за полеви мало и средно-калибрени оръдия, винтовите са по-мощни и са подходящи за големокалибрени и тежки морски оръдия. Това обаче ще се осмисли и наложи чак след края на първата световна война.
• Още по време на гражданската война в САЩ са създадени задвижвани ръчно с манивела многоцевни картечници, приети на въоръжение също от други армии. Във Франция създават касетните картечници – патроните се зареждат в касети и се изстрелват през блок от успоредно монтирани множество цеви. И едните, и другите са прекалено големи и неудобни. Използват се предимно като крепостно оръжие за отбрана, а също при колониални войни срещу примитивни туземци.
• В началото на осемдесетте години американския конструктор Максим изобретява първото наистина ефективно автоматично оръжие – картечницата „Максим”. Предвид лошата слава на старите системи новото оръжие не е прието с ентусиазъм, но в годините на първата световна война го чака тъмна слава – едва ли има друго оръжие, убило толкова много хора.
• В средата на деветдесетте се появява друго принципно ново оръжие – оръдието с противооткатен механизъм. Новото е, че при изстрел откатът не се поема от целия лафет, а само от механизъм, свързан към цевта. Старите оръдия при изстрел подскачат и трябва да се пренасочват. Новото оръдие държи прицела и единственото, което се иска е колкото може по-бързо да бъде презареждано. Резултатът е прицелна скорострелност от 20 изстрела в минута срещу 2-3 при старите оръдия.
• Пак по това време се въвеждат нови магазинни пушки – първите многозарядни пушки са създадени петдесет години по-рано, още по време на американската гражданска война, но се оказват сложни за използване, неудобни и най-вече имат много сложен процес на презареждане. Новите пушки се зареждат за секунди с патронни пачки – няколко свързани чрез метална пластинка патрона, които с едно движение се вкарват в кутиеобразен магазин-пълнител. Най-важното е, че това може да се прави дори от легнало положение, докато при старите системи куршумите се зареждат един по един. Самото презареждане с плъзгащ се затвор също се изпълнява лесно с една ръка от легнало положение. С новите пушки дори с времето за смяна на пачките един стрелец може да поддържа темп на прицелна стрелба със скорострелност 20-30 изстрела в минута.
• Във флота платната са заменени от парата, дървото от желязото и стоманата. Няколко огромни оръдия във въртящи се бойни кули заменят старите батареи по бортовете с множество оръдия. Появяват се две нови оръжия – мина и торпедо. Първото е по същество закотвен сандък с експлозив, взривяващ се ако корабът го удари, второто е бомба с моторче – микроподводница, удряща се и взривяваща се в кораба, към който е насочена. Първите модели са толкова примитивни, че никой не оценява потенциала им, а гордите британски адмирали ги наричат „оръжие за бедни”, но именно те ще променят из основи морската война. Появяват се и първите истински подводници – по-скоро опасни за екипажа си, отколкото за противника.
• Най-накрая, появява се устройство, което само по себе си дори не е оръжие – двигателят с вътрешно горене.

Новите картечници, магазинни пушки, скорострелни оръдия, мощни барути и бризантни взривни вещества, мини и торпеда, и не на последно място самодвижещи се машини, независещи от конската и човешка мускулна сила, подготвят почвата за страшното ново време, но естествено никой не забелязва това. Генералите пак се готвят за предишната война. Но това вече е друга история.