Кораби, самолети, геополитика, история и прочие заметено под килима мръсно бельо на великите сили

Идеята за Панцервафе

Ученията и експериментите на Гудериан имат огромна полза в смисъл на изводи и насоки за развитие:

• Гражданските камиони и въобще автотранспорт са оценени като неподходящи за армията – там основно изискване е евтината експлоатация по нормални шосета. За армията най-важна е здравината и надежността на машините при експлоатация по лоши пътища. Разходът на гориво е на второ място, цената на машините въобще е последна грижа.
• Отдадено е предпочитание на високопродими верижни скоростни пред колесни машини. Поради техническата сложност през тридесетте години да се създадат подобни достатъчно технологични и евтини машини е взето компромисно решение – полуверижни машини с управляеми предни колела без привод от двигател и задни неуправлями, движещи вериги. Немците постигат забележителни успехи в тази насока – по подобна схема са създадени цяла гама машини с теглителна сила от половин до двадесет тона. На база на тон-и-половина и три-тонните версии впоследствие са създадени най-масовите немски бронетранспортьори. Особена екзотика е половин-тонният полугъсеничен мотоциклет – машина с предно мотоциклетно управляемо колело, две малки гъсенични вериги отзад и способно да тегли до половин тон товар или да превозва двама войника или 300 кила багаж в малкият си багажник. Куриозът се оказва толкова успешен, че е произведен в над девет хиляди екземпляра и се ползва като лека селскостопанска машина години след войната.
• Осмислено е използването на радиотехника за управление на войските и са създадени набор от подходящи радиостанции. Проблемът е много сериозен – нивото на електрониката в ония години прави всяка комуникационна техника с размери по-малки от раница научна фантастика. Сблъсквайки се с проблема немците подхождат комплексно – оценяват реалните нужди от радиотехника за мобилните войски според конкретната машина и мястото и във войските. Например за линейните танкове се разработват леки само приемателни радиостанции с малък обхват. Логиката е , че екипажите на тези танкове само ще получават команди от прекия си командир, който постоянно ще ги държи под наблюдение. Самите командири получават по-големи приемо-предавателни станции за да могат да държат връзка както с подчинените си, така с по-горното командване. Самото по-горно командване се оборудва със специални командирски машини, в които за сметка на махнатото оръжие са оборудвани още по-мощни (и съответно големи) радиостанции. Въобще такова чудо – да се маха оръдието, за да се сложи по-голяма радиостанция, се практикува само в немската армия. На ниво полк и нагоре командирите дори получават специални командирски БТР-и – мобилни щабове, разполагащи с мощни широкообхватни радиостанции и кодиращи машини.
• Кодиращите машини са особена немска иновация – по това време компютри няма. В Германия обаче от една частна фирма е създадена машина Енигма, с размери и начин на използване като на пишеща машина, предназначена изначално за кодиране на бизнес-комуникация. Немското армейско командване оценява и засекретява машината. Благодарение на това през цялата война немската армия е кажи-речи единствената, разполагаща с лесна за използване, малогабаритна и достатъчно сигурна криптираща машина за оперативна комуникация.
• Без да имат и един истински танк (а може би точно заради това) немските военни още в началото на трийсетте години решават, че танковият екипаж трябва да е пет-членен – механик-водач, радист, артилерист, зареждач и командир. По това време повечето танкове са дву- или три-местни – механик-водач и командир, вършещ цялата останала работа в танка. Понякога има трети член на екипажа – било зареждащ оръдието, било радист или нещо друго. На никой обаче не му хрумва, че работа на командира е да командва, а не да бачка за сметка на липсващите други танкисти. Донякъде подобна визия е следствие на желанието на военните да имат колкото може повече танкове без да увеличават броя на танкистите, пък и триместен танк е по-малък и по-евтин от петместен.
• Особеност на немските танкови дивизии е голямото количество противотанкова артилерия (около 50 оръдия, за сравнение броят на полевите оръдия е между 50 и 100 според щата, а танковете са между 150 и 300). В чуждестранните танкови дивизии по правило противотанковата артилерия напълно липсва. Логиката е очевидна – най-доброто противотанково оръдие е самият танк. Немските генерали обаче имат друго наум – танкът е настъпателно оръжие, а противотанковата отбрана затова се нарича отбрана, защото не е настъпление. Т.е. работа на танковете е да настъпват, а ако противникът изкара танкове не е работа на нашите танкове да си губят времето с тях. Това е работа на противотанковата артилерия.
• Друга особеност на немската армия от периода (несвързана пряко с танковите войски) е липсата на среднокалибрени оръдия с мощен откат и висока начална скорост на снаряда за настилна стрелба (еквивалент например на съветските 76 мм дивизионни и полкови оръдия, произведени в общо над триста хиляди бройки). Още през първата световна война немските военни решават, че далекобойни оръдия за настилна стрелба с калибът под 100 мм са безполезни. За сметка на това оръдия за навесна стрелба – гаубици и мортири – са точно каквото е необходимо. По тази причина почти цялата немска полева артилерия през втората световна война е гаубична – леки полкови 75 мм гаубици и тежки полкови 150 мм такива, дивизионни леки 105 и тежки 150 мм гаубици, корпусни 210 мм мортири. Оръдията за настилна стрелба с висока начална скорост на снаряда са само противотанкови и зенитни, с изключение на немногочислените 105 мм корпусни оръдия. Логика в това има – 76мм снаряд тежи около 7 килограма и има около килограм експлозив. При стрелба по окопи на близко разстояние настилната траектория го прави неефективен, при стрелба на големи разстояния въпреки далекобойността от над 12 километра разсейването на снарядите и слабия експлозивен заряд води до голям разход на боеприпаси за унищожаване на мишената. 75 мм гаубица с далекобойност 2-3 километра е много по-полезна: на такова разстояние може уверено да се отстреля всяка видима мишена, включително окопана, а в пъти по-малкото тегло на гаубицата прави лесно местенето на оръдието. За сравнение съветското 76 мм дивизионно оръдие тежи около тон и половина и има далекобойност 13 км, облекченото полково оръдие тежи около един тон и има далекобойност 8 км, а немската 75 мм полкова гаубица тежи 400 кг и има далекобойност 3,5 км. 150 мм тежка полкова гаубица при далекобойност 5 км тежи колкото съветското 76 мм дивизионно оръдие – един и половина тона, но пък стреля с 40 килограмов снаряд с 10 кг експлозив.
• Особеностите на немската артилерия води и до една друга иновация – масовото преоборудване на остарели танкове в самоходни оръдия. Началото е неуверено – с обявяване на конкурса за първи истински бойни танкове панцер 3 и панцер 4 в средата на трийсетте години командването на сухопътните войски създава също техническа заявка за безкуполен дебело-брониран танк на базата на панцер 3 със 75 мм късоцевно оръдие. Машината трябва да изпълнява роля, която в другите армии изпълняват така наречените пехотни танкове – непосредствена поддръжка на пехотата. Интересно е, че танковете за поддръжка на пехотата в чуждестранните армии по това време са бавноскоростни (не дай-боже да изпреварят пехотинците) и не-особено тежко въоръжени – картечници или оръдия с 35-50 мм калибър, за бронирането текат спорове – англичани и французи залагат на дебела броня, руснаци на лека, при по-висока средна скорост и мощност на артилерията. Немците отново проявяват оригиналност – техният пехотен танк Штуг-3 има скорост на Панцер-3 (над 50 км/ч) и мощно 75 мм оръдие, плюс броня по-дебела от редовите танкове панцер 3 и 4 (над 45 мм, при 30-40 мм в истинските танкове). Танкистите обаче решават, че това ще забави разработката на танковете и идеята е почти угробена – първата такава машина се появява чак към края на 1939 година. Междувременно обаче се натрупва голямо количество морално остарели леки танкове панцер 1 и панцер 2, а също чешки и всякакви други трофеи. Като танкове машините все по-малко вършат работа , но опита от Штуг-3 показва, че има потенциал да се преоборудват в артилерийски самоходки. Широката гама оръдия с неголям откат дава голямо поле за експерименти – например 150 мм тежка полкова гаубица (официално название 15 см тежко пехотно оръдие) с малкото си тегло и лек откат при висока мощност на изстрела направо си плаче за монтиране на леко самоходно шаси. Нетният резултат е наистина забележителен – немците създават самоходки в цялата обозрима гама (предвид тогавашното ниво на техниката): леки 20 и 37 мм зенитки и тежки 88 и 105 мм зенитки; противотанкови самоходки от всякакъв ранг и калибър; самоходни 105 и 150 мм гаубици за далечна артилерийска поддръжка; самоходни щурмови дебелобронирани самоходки за непосредствена пехотна поддръжка; самоходни реактивни системи за залпов огън, всякакакви самоделки на принципа качваме оръдие в каросерията на камион или БТР (в наши дни на такова му викат „техникал”), и т.н. и т.н. Да не споменаваме рокет-сайънса – подвижните пускови установки за крилати ракети Фау-1 и балистични ракети Фау-2.

Всичко това обаче са технически детайли – истинската разлика на Панцервафе от останалите танкови войски, това което им дава възможност да мачкат наред с малочислена и меко-казано морално остаряла танкова техника, е организацията им. Едва ли има друг пример в човешката история, когато организацията на някаква структура да има толкова голямо значние за нейната ефективност, както в немските мобилни войски от първите години на втората световна война.

Цялата легенда за любознателното дете Хайнц Гудериан, чело като малко трудовете на Фулър, Лидъл Харт и Де Гол, а после приложило ги на практика, е просто виц, самореклама на гореупоменатите пишман-експерти. Също такъв лош виц е легендата за простите, недалновидни френски/английски/руски и т.н. генерали, заблеяли се в назадничавите изводи от първата световна война. 

Истината е, че първата световна война завършва в края на 1918 година, втората световна започва през есента на 1939 т.е. двадесет и половина години по-късно и никакви големи войни междувременно няма. Има множество малки колониални, недонесли нищо в смисъл на стратегия и тактика войнички, така че с какъв друг сериозен опит, освен придобитият през първата световна война, военните експерти се предполага да се съобразяват?!? Най-сериозната война през периода е испанската гражданска, показала (куриоз) че добрите стари укрепления, усилени с добавени леки противотанкови оръдия и зенитки, напълно вършат работа, а танковете и самолетите общо-взето само плашат гаргите или стават за терор над мирното население (Герника). Към теориите на експертите, свеждащи се до струпване на тълпа танкове на широка ливада, ще се върнем по-късно.

Немските мобилни войски изначално започват не като танкови войски, а като моторизирана пехота. Такива си и остават. За разлика от всички останали армии, които добавят мото-пехота и мобилна артилерия към танковете, в немската армия от самото начало и до края се практикува обратното – усилване на мото-пехотата и мобилната артилерия с танкове. Това е ключът от палатката, основната червена линия, определяща развитието на Панцервафе и даваща им високата тактическа и оперативна ефективност.

При това процесът съвсем не е праволинеен, напротив двигателят на Панцервафе Хайнц Гудериан до края на живота си е убеден че това е погрешен подход, и че първичното са танковете, а другото е смотан, ненужен придатък. Други генерали са на различно мнение, ефект дават и обективни причини, като дългото и тегаво развъртане на масово танково производство в Германия, вследствие на което немските танкови войски постоянно изпитват недостиг на бойни машини.