Митове и истина за рицарите
За средновековните воини, рицарите, има много митове. Като например, че били дребосъци, метър и шейсет-седемдесет, че бронята им била толкова тежка, та ги качвали на коня с подемен механизъм и ако паднели ставали съвсем беззащитни, и накрая култовата - че носели пластинчати брони от ковано желязо (стомана, според още по-наивна версия на легендата). Както всичко, информация за което хората черпят от Холивуд, нещата не са точно такива.Да започнем с двете популярни заблуди - за рицарите-лилипути и за стоте кила броня.
В средновековието повечето хора наистина са били дребни, резултат от лошата, бедна на белтъчини храна. Повечето хора са яли най-вече хляб (храни от зърнени култури) и лук/чесън. С малко късмет сирене. От приказките на братя Грим е видно, че дори марулите са минавали за екстра. От такава диета не се расте и циганите са съвременен пример. Рицарите обаче не са били бедни селяци, напротив, тъпчели се предимно с месо, най-вече дивеч. Даже съществувала забрана за простолюдието да ловува за да има повече дивеч за господата. Затова рицарите съвсем не са били дребосъци, някои дори са били известни с големия си даже по съвременни мерки ръст от над метър и деветдесет, два метра.
Защо тогава се е появила историята за маломерните рицари? Заради съвременните музеи, където са изложени малки брони. Това, което посетителите не знаят обаче е, че повечето музейни брони или не са оригинални или са детски. Рицарите са започвали обучение още от детска възраст - 8-10 години. Естествено за тях са се приготвяли подходящи по ръста им брони. С тези брони децата не са воювали, а само са го носели при тренировки и детските брони са се запазили в добро (подходящо за музейно излагане) качество. Истинските бойни брони на възрастните рицари, преминали през битки, дъжд и мръсотия, просто не се излагат в музеите заради непредставителния си вид.
Същата популярна глупост е тази за тежките брони - средното тегло на пълно рицарско бойно снаряжение е около 30 килограма, включително меча и копието т.е. горе-долу колкото на съвременен американски морски пехотинец. При това за разлика от съвременното снаряжение бронята е равномерно разпределена по тялото, при това задължително е правена за конкретния човек по мярка. Майсторите специално са напасвали частите според анатомията на клиента.
На практика рицарите свободно са можели да се движат и да се бият в броните си. Мнозина са можели дори да скачат и да тичат с тях, а някои са били известни с това, че в пълна броня можели да яхнат кон със скок от място. Един френски рицар от времето на стогодишната война е бил прочут с това, че можел да катери в пълна броня щурмова стълба без да си помага с ръце, докато държал в тях меч и брадва.
Историите на средновековните хронисти за повалени и беззащитни рицари обаче също не са измислени. Причината е, че по време на сражение рицарите се сражават в група на коне. При поваляне пада не само рицаря, а също и коня. При това именно повалянето на беззащитния кон е основна цел на противниците. По този модел действат английските стрелци с лъкове по време на стогодишната война, а също българските пехотинци при битката край Адрианопол. Падналия кон (или по-точно многото паднали на сравнително ограничено място коне) с теглото си смазват ездачите, а ритайки във въздуха осакатяват всичко наоколо. Попадналите в такова положение рицари са беззащитни въпреки здравата броня.
И накрая най-известната история - за пластинчатите брони. Такива брони стават популярни едва в началото на петнайсти век т.е. около 1400 година и се ползват активно до края на века. От началото на 16 век навлизането на огнестрелното оръжие постепенно обезсмисля броните, макар с представителни функции или за рицарски турнири (съхранили се до края на 16 век) брони все още се правят. Например в Англия са съхранени брони на Хенри Осми, който като млад и преди да надхвърли 150-те кила бил голям почитател на рицарските турнири. Даже в края на седемнайсти век остава модата известни политици и пълководци да си поръчват портрети в рицарска броня.
Рицарите като съсловие се появяват около края на осми - началото на девети век,. когато почти цяла западна и централна Европа е обединена в голямата империя на Карл Велики. Приема се, че именно той окончателно узаконява системата на рицарството и западноевропейския феодализъм, дотогава съществували като племенни обичаи на германските и скандинавски народи.
От самото начало рицарите са елитни воини-благородници, основно занимание на които е военното дело. И съответно като част от това носят брони. Но това не са онези брони от музеите. Става въпрос за обикновени ризници т.е. мрежести гъвкави брони от метални халки. Първоначално рицарите носели само прост шлем-каска с конусовидна форма, щит и ризница прикриваща горната част на тялото и ръцете. Малко по-късно се появява ризница-панталон за краката. В такава броня рицарите отиват да освобождават Йерусалим от мюсюлманите по време на кръстоносните походи, и естествено с такива брони се сражават с българите край Адрианопол в началото на тринайсти век. Приблизително същата защита имат източно-европейците и мюсюлманите т.е. като брониране рицарите не се различавали много от противниците си. Единствен елемент на прогрес е появата на по-здрави шлемове с цилиндрична форма и изрез за очите напълно покриващи главата.
Елементите на пластинчата броня се появяват през 13 век под влияние на мюсюлманите, които традиционно използват пластинчати наколенници и наръкавници за допълнителна защита на краката и ръцете. Такива елементи се появяват в рицарските брони и постепенно почват да покриват все по-голяма повърхност. Към началото на 14 век вече броните стават смесени - част от тялото се покрива от пластинчати елементи, част от елементи тип ризница. При това пластинчатите детайли се слагат върху ризницата. Накрая към края на 14 век пластинчатите детайли покриват цялото тяло, дебелината им се увеличава за да издължа по-добре на удари на появилите се междувременно по-тежки мечове, ризницата е махната като излишна и рицарската броня придобива познатата от музеите форма, известна още като класически готически доспех.