Последната истинска морска война
Двадесети век (както и всеки друг век в светованата история) става богат на екзотични войни – какво да кажем за шестдневната война между Израел и Египет/Сирия през 1967 година, когато за два часа евреите унищожават цялата арабска авиация, след което се отдават на свободен лов на танкове. Или индо-пакистанската война от 1948 година, когато един индийски танков батальон се записва в книгата на рекордите на Гинес, форсирайки разположен на 4 километра надморска височина хималайски проход. За футболната война между Салвадор и Хондурас по-добре да не говорим.
Особено място в този тъжен списък обаче заема войната между Великобритания и Аржентина за забутаните в Южния Атлантик Фолклендски (Малдивски според аржентинците) острови.
Войната е интересна по две причини – твърде много епизоди в нея се отбелязват като първи, последен или първи и последен. Също така това е по същество единствената истинска морска война водена в света след края на втората световна война.
Втората световна война на море завършва с абсолютен победител – флотът на САЩ не просто е по-силен от целия останал военноморски флот на планетата, той е в пъти по-силен. Само по брой самолетоносачи американците превъзхождат останалия свят пет-шест пъти. В случая под останал свят се разбира Великобритания, понеже самолетоносачи никой друг няма. Освен това абсолютното оръжие – атомната бомба – въобще обезсмисля морската война. Един ядрен заряд и цяла противникова ескадра отива към дъното. Последен пирон в ковчега забиват стратегическите атомни подводни ракетоносци – подводници с ядрени двигатели и междуконтинентални балистични ракети с термоядрен заряд, по-известни като убийци на градове. Една такава подводница с един залп може да превърне цял континент в безжизнена радиоактивна пустиня за следващите няколко милиона години. Както с черен хумор отбелязва Алберт Айнщайн: „Не знам с какво оръжие ще се води третата световна война, но четвъртата световна ще се води отново с каменни брадви”.
И ето че в началото на осемдесетте години на двадесети век, след има-няма четиридесет години скука, избухва една истинска пълноценна морска война, при това между противници, които никой не брои за сериозни играчи – Великобритания и Аржентина.
Великобритания успешно е загубила титлата владетелка на моретата след края на втората световна война, нещо повече – благодарение активната политика на всички следвоенни правителства в стил „пари нема, действайте” мощният някога британски флот въобще се е озовал някъде на девето-десето място в световната класация, конкурирайки се с флотовете на бившите колонии Индия и Тайланд.
Аржентина пък е известна като държава на тангото, военните преврати и телешките пържоли, за титлата свтовна или дори локална военно-морска сила никога в историята си Аржентина не е претендирала. В началото на осемдесетте години обаче поредната военна хунта успешно фалира страната и понеже масовия терор и убийства вече не стигат за контрол над населението, на генералите им хрумва гениалната идея да окупират набързо британските Фолклендски острови (според тяхната терминология – да освободят от британска окупация аржентинските Малдивски острови).
Споменатите острови са малък архипелаг, забутан в студените води на Южния Атлантик, с население от неколкостотин души, живеещи там по-скоро по навик, отколкото заради реална полза. Цялата икономика се свежда до екстензивно овцевъдство, а Великобритания държи островите, защото не знае какво да прави с местните, ако им даде независимост и престане да им плаща социални помощи. В края на седемдесетте години обаче в околностите на островите са открити залежи на петрол и ценноста им нараства, Великобритания дори праща спецчасти (стотина човека с автомати) да ги охраняват.
Речено-сторено, аржентинската морска пехота за няколко дни преодолява съпротивата на английските командоси, разквартирувани на островите. Аржентинските хунтаджии изправят английското правителство пред свършен факт и чакат започване на мирни преговори.
Островите се намират на 400 км от аржентинския бряг и на 8000 км от британския, така че съпротива на окупацията никой не очаква. В Лондон обаче наскоро министър-председател е станала достойната наследничка на Уинстън Чърчил, желязната лейди Маргарет Тачър, и в стила на своя именит предшественик заявява на събралите се генерали и адмирали „Ние ще се бием в морето, по плажовете, на крайбрежието и т.н. и т.н. Ние никога няма да се предадем!” Генералите и адмиралите изслушват речта, козируват и отиват в кабинетите си да решават един кофти проблем – че ще воюваме, ще воюваме, ама с кво? На генералите им е лесно - набързо събират сборен отряд от няколко хиляди командоси, адмиралите обаче са в небрано лозе – Велика Британия от години няма флот. Няма военни кораби за воюване, няма дори транспортни за извозване на командосите до Фолклендите. Втория проблем е решен бързо от самата кралица Куин Елизабет Втора, издала кралски декрет позволяващ на правителството да мобилизира граждански кораби, а правителството (без майтап) мобилизира за целта Куин Елизабет Втора (не кралицата, а най-големия круизен кораб в света за времето си). И така Куин Елизабет Втора с кралски декрет праща Куин Елизабет Втора на война, Год Сейф Дъ Куин!
По-сериозен е проблемът с бойните кораби. Звучи като виц, но Британия успява да прати три самолетоносача (плюс да остави един в Британия) при щатен флотски състав от два такива. Как става тая работа – единствения щатен лек самолетоносач в британския флот към момента е Инвинсибъл, в строя току-що е влязъл втория кораб от класа Иластриъс, но още не е боеспособен и затова остава у дома. На война обаче отиват нещатните самолетоносачи Хермес и Атлантик Конвейър. Първият е стар самолетоносач, изведен от състава на флота и дори вече продаден на Индия, но сделката е временно спряна. Втория въобще не е военен кораб, а цивилен контейнеровоз – използвайки факта, че флотските самолети Хариер могат да излитат и кацат вертикално, гражданския кораб за няколко дни е преоборудван в спомагателен самолетоносач.
Въобще английския флот праща към фолклендите всичко освен стратегическите подводни ракетоносци – все пак световна ядрена война дори лейди Тачър не иска да започва. Натам обаче отпътува английската стратегическа авиация в състав няколко тежки бомбардировача Вулкан. Самолетите са проектирани през шейсетте години като носители на ядрени бомби и към началото на осемдесетте се считат морално остарели и се извеждат от употреба, но освен атомни могат да носят няколко тона обикновени бомби и затова им е намерена последна употреба преди пенсия. Проблем е базирането – най-близкото контролирано от англичаните наземно летище е на остров Възнесение на половината път между британските и фолклендките острови т.е. над 3000 км от района на бойните действия. Англичаните разработват сложна система на дозареждане, благодарение на която десет самолета, излетели от остров Възнесение, осигуряват един (ама наистина един) да достигне фолклендите и да бомбардира аржентинците там.
В авиационно отношение на хартия всички шансове са на страна на аржентинците – те имат в района над двеста самолета, поне половината от които свръхзвукови, англичаните имат по-малко от петдесет дозвукови палубни самолета Хариер. За пореден път обаче се доказва старата истина, че воюват хората, а не железарията – аржентинците губят над сто самолета, англичаните не повече от двадесет. При това Хариер се оказва неочаквано трудна мишена заради невероятната маневреност следствие на двигателя с отклоняем вектор на тягата. Въоръжен с ракети за близък бой Сайдуиндър и автоматични 20 мм оръдия самолетът, проектиран като лек щурмовик, се превръща в истински килър-изстребител. След войната американската морска пехота го взима на въоръжение и това е вероятно единственият английски боен самолет приет на въоръжение от американската армия след първата световна война.
В хода на войната се разбиват редица дългогодишни заблуди и се раждат нови митове – така противокорабните френски крилати ракети Екзосет се оказват колкото невероятен успех, толкова и невероятен провал. Почти всички изстреляни от аржентинците ракети преодоляват противоракетната обрана на английските кораби и улучват мишените, няколкото отклонени ракети се пресамонасочват и уцелват съседни кораби. При това почти всички не се взривят – не сработват бойните части. Уцелените кораби обаче почти винаги потъват заради пожари, причинени от остатъчното, недоизгоряло по време на полета, ракетно гориво. За учудване на корабостроителите модерните леки магнезиево-алуминиеви сплави, с които от шейсетте години за спестяване на теглото се строят бойните кораби, се оказват невероятно лесно запалими и пожароопасни.
Аржентинската авиация масово използва архаични свободно-падащи авиобомби, предимно американски 450 фунтови, и постига забележителни успехи – над десет кораба са улучени, въпреки че според каноните на морско-въздушната война и опита от втората световна война вероятността за това би трябвало да е близка до нула. И пак повечето бомби не се взривяват – след войната се ражда легендата за дефектните американски бомби, но според специалисти причината е в забавителите на взривателя – аржентинците пускат бомбите от малка височина и предпазителите остават задействани, следствие от което е, че бомбите не избухват. Във всеки случай една бомба се задейства при опит да бъде дезактивирана от английски сапьори след попадението и улученият кораб отива към дъното. Общо взето всеки улучен кораб, на който бомбите сработват, потъва. Друг интересен факт е ниската ефективност на модерните зенитни ракетни корабни комплекси – времето им на реакция е оценено като прекалено бавно, позволяващо на ударната авиация да осъществи атаката преди кораба да успее да противодейства. Това, заедно с ефективността на противокорабните ракети, възражда зенитната малокалибрена артилерия.
По време на войната един английски кораб потопява с оръдия аржентински транспорт записвайки се като последния боен кораб в историята потопил противников кораб с артилерия. Интересен факт е, че след втората световна война фактически корабната артилерия не се проектира като противокорабна, а като универсална, предназначена най-вече за противовъздушна отбрана и обстрел на крайбрежни обекти. За стрелба по средни и големи кораби дори най-тежките 130 мм оръдия са слабовати. Пример са опити на американски военни от последно време, които в полигонни условия обсрелват с корабната 127 мм артилерия стари, бракувани кораби и дори след десетки попадения мишената отказва да потъне.
Най-куриозна обаче е историята с атомната подводница „Конкерор” и лекият крайцер „Адмирал Белграно”. Атаката влиза в световната история на флота нато първи и последен случай атомна подводница да потопи надводен боен кораб. Но епизодът е интересен и защото съвременна атомна подводница потопява със старички торпеда, проектирани през втората световна война, кораб построен през втората половина на трийсетте години и под името „Феникс” оцелял японската атака над Пърл Харбър. При това подводницата има супер-модерни управляеми торпеда Тайгърфиш, но командирът мъдро решава, че в полигонните условия за стрелба, осигурени от заблеялия се аржентински екипаж, старите неуправляеми торпеда с два пъти по-мощна бойна глава ще са по-ефективни.
И като абсолютен анекдот остава факта , че подводницата открива крайцера и заема бойна позиция за стрелба още в ранната утрин, след което (понеже формално е извън зоната на бойни действия) отправя радиозапитване до командващия експедиционните сили по сателит дали може да стреля. Денят е неделя и командващият адмират Уудвуд се замисля дали да поеме отговорност и праща запитване към правителството, където естествено няма никой. След няколко часа безплодно чакане Уудвуд се сеща за старите флотски традиции и потвърждава атаката, но заповедта не е приета на подводницата. Но пък е приета в щаба на подводните сили, където командващият подводния флот се обижда, че командват през главата му и отправя възражение към върховното командване. Оттам му отговарят, че „или ситуацията е извънредна, или адмирал Уудвуд е изперкал”. Истински театър на абсурда. Вече е вечер и крайцерът би могъл отдавна да се скрие, но аржентинците заникъде не бързат и подводницата пуска торпедата с пълен успех в 19 часа вечерта след като повече от дванадесет часа се мотае незабелязана около аржентинците.
No comments:
Post a Comment