Раждане и възмъжаване на Панцервафе
През двадесетте години на двайсети век немските генерали стигат до идеята, че при орязана по численост, но пък високопрофесионална кадрова армия, има смисъл развитието на високомобилни войски. При това изначално се разглеждат мото-пехотни съдинения т.е. моторизирани пехота, лека и противотанкова артилерия, разузнавателни, инженерни и снабдителни части. Става въпрос за микро-авто-армия, разполагаща с всичко необходимо за седмица-две бой и способна в рамките на ден-два да се премести в границите на Германия от произволна точка А (казармите си) до точка Б (местото дето ни тормози ВРАГЪТ).
Цялата работа би се затворила като безполезен експеримент скоро след това, ако не бяха двама забележителни мъже – Хайнц Гудериан и Освалд Лутц. Обикновено Панцервафе се свързва с първия, но именно генерал (майор през 1922 година) Лутц, напуснал Вермахта през 1938 година след нагласените от нацистите скандали със старото командване, е истинският двигател през двайсетте и тридесетте години на немските мобилни войски. Самият Гудериан скромно пише в своите мемоари, че едва ли не насила се озовал в мобилните войски, и ако не е бил Лутц, никакви Панцервафе нямаше да има.
До началото на тридесетте години текат скромни експерименти, тогава почва да се налага идеята за танкове – такива животни немците нямат право дори да разработват през описания период. За да видят що е тва танк, немски офицери са командировани в Съветския Съюз и дори в Швеция (звучи абсурдно, но именно там Гудериан в края на двадесетте години вижда за първи път през живота си истински танк).
Първите немски танкове са особена загадка за историка – по популярно всеобщо мнение панцер 1 и панцер 2 били учебни машини. Две неща веднага се набиват на очи – учебните машини са произведени в няколко хиляди бройки всяка и са използвани като бойни чак до 1942 година, но още по-абсурдна е самата идея за създаване на учебен танк. Танкът не едноместен самолет-изтребител и не му трябва учебна многоместна версия. В цял свят за обучение на танкисти винаги са се ползвали обикновени серийни бойни танкове. Нещо повече – панцер 1 и 2 дори като конструкция и състав на екипажа не стават за учебни машини. Панцер 3 и 4 имат съвършенно различна конструкция и петчленни екипажи (панцер 1 и 2 – дву- и три-членни съответно). Какви танкисти се предполага да се обучават на тия учебни танкове?
Истината е , че панцер 1 и 2 са учебни танкове не за немските танкисти, а за немските констуктори, индустриалци и генерали. На тях първите отработват техническите решения, вторите – конвейерно-производствените аспекти, а третите – общата тема за използване на бронирани машини в армията. Последното е много важно – по време на мирното присъдиняване на Австрия към Германия през 1938 година една трета от танковете се разпада по пътя. Чужденците се подиграват, но немците си правят извода, подобряват полевите ремонтни служби и през 1941 година в Съветския Съюз с около 3000 танка едва не завземат Москва. При това за половин година война нови танкове почти не се пращат на фронта – войските се оправят с текущо ремонтирани на фронта машини. За сравнение руснаците безвъзвратно за същия период губят над 15 000 (петнадесет хиляди!) танка.
1935 година е вододел – тогава е създадена първата немска танкова дивизия. Отрочето и на практика и на хартия излежда жалко. Танковете са 300 по документи, 30 на практика, и всички са смехотворните панцер 1. Защо са им на тези леки танкетки две картечници е неведома тайна (вероятно от страх едната да не се потроши), предвид че и с двете стреля командира/картечар/той-и-радист (ако танка има радиостанция). Кеф му с левата картечница, кеф му с десната, за разнообразие може и с двете едновременно, бог го е дарил с две ръце и две рамене. Обаче новото животно организационно няма нищо общо с по документи сходните му подобия в чужбина.
Какви танкови съединения има тогава – във Франция гледат на танка като на самоходка за пехотна поддръжка, съответно танковете са обединени в неголеми танкови батальони (60-70 машини) и раздадени на пехотните дивизии. В Англия имат идея за самостоятелни танкови действия, но нямат ясна идея като как точно. Две групи с еднаква тежест в армията налагат идеите за пехотни и крейсерски танкове – първите са дебелобронирани бавноходи за пехотна поддръжка, вторите скоростни лекоброни за самостоятелни действия. При това и едните, и другите се обединяват в танкови бригади (200-300 машини) като на теория според текущите нужди могат да се придават на пехотата или да се ползват самостоятелно. На практика както показва реалният опит от войната пехотните командири понятие си нямат като какво да ги ползват тия трактори с оръдие и най-често според обстоятелствата си ги държат на склад, ако пехотата се оправя, или ги юрват в самоубийствена контраатака, ако работата се закучи.
В Съветският Съюз доразвиват английската идея като обединяват две-три танкови бригади в танков/моторизиран корпус. Резултатът в монстър от почти хиляда танка, който само за да се източи по едно шосе, се нуждае от няколко дни. При това всички споменати творения направо отсвирват идеята за оперативно управление – радиостанциите са екзотика, командирът трябва да може да зарежда снаряди, да стреля с оръдието и едновременно да маха с флагче на другите танкове през капандурата, с една дума – бардак. Стана въпрос за немската „екзотика” – танк без оръдие, но пък с мощна радиостанция. Ако това изглежда странно, то неразбирането чак докъм края на втората световна война за ползата от командир, занимаващ се само с командване у всички армии, освен у немската, си е откровен идиотизъм.
Но най-забележителна е липсата (почти или напълно) на други неща освен танкове в описаните структури. Танкове, танкове и още танкове, руснаците бият рекорда с великите си корпуси. Немската танкова дивизия има около 300 танка (танкова бригада от два танкови полка по два танкови батальона всеки, около 6000 души, при това на практика докъм 1940 година всички танкове са панцер 1 и 2), плюс полк мотопехота (2000 души), плюс мотоциклетен батальон (1000 души), плюс разузнавателен батальон (още 1000 души), плюс артилерийски полк (24 105 мм гаубици) плюс противотанков дивизион 36 37мм противотанкови оръдия и 12 37мм зенитки, плюс в батальоните общо допълнително 12 37мм противотанкови оръдия + 12 75 мм леки гаубици + 24 81мм минохвъргачки, плюс сапьорен/инженерен батальон, плюс тилови части (над 3000 камиона, автомобила и полугъсенични влекача, 1000 мотоциклета).
За сравнение пехота и артилерия танковите батальони и бригади в чуждите армии почти или въобще нямат, в съветския мега-мото-корпус при три пъти повече танкове пехотата и артилерията е около два пъти по-малко, противотанкова няма хич (вече стана въпрос за това), а автотранспорта е три пъти по-малко. Камионите не стигат дори за да извозят пехотинците и извлекат оръдията, камо ли за снабдяване с гориво и боеприпаси на великото бронирано войнство. При това за тежките оръдия се ползват трактори. Вече стана въпрос за принципната грешка от това, но руснаците нямат голям избор – тръгнали да правят хиляди танкове, те просто остават без производствен ресурс (и свободни конструктори) за камиони и влекачи. Вицът цъфва през есента на 1939 година, когато съветстката армия тръгва да спасява полските белоруси и украинци от до ден днешен неясно кого (щото с немците са съюзници). Резултатът – танковите корпуси задръстват пътя, командирите губят представа къде са им подразделенията, 400 танка се повреждат (от тях само 40 заради противникови действия), съвсем естествено мега-творенията са разформировани веднага след „великия поход“ и със закъснение от няколко години руснаците тръгват по немския път на смесени мобилни съединения, обединяващи мотопехота, танкове, артилерия и (много важно) тилови и инженерни части.
В средата на трийсетте години в немската армия се сблъскват три гледища, при това липсата на практически опит не дава предимство на никоя позиция: пехотинците залагат на чисти моторизирани дивизии, евентуално усилени със самоходна артилерия (споменатите Штуг, за които танкистите не щат и да чуят); танкистите за танкови дивизии с повече танкове, за сметка на мотопехота и артилерия; намесват се и кавалеристите, които виждат в тези спорове бъркане в личната им китна градинка – те пък предлагат нещо като облегчена танкова дивизия, по-малочислена, но пък по-маневрена и лесно управляема с наполовина танкове спрямо танковата дивизия, по същество кавалерийска дивизия с танкове и камиони вместо коне.
Трите творения съответно получават названията моторизирана, танкова и лека дивизия. Спрямо танковата дивизия моторизираната няма танкова бригада, но пък има три (т.е. три-пъти повече) моторизирани пехотни полка с по три батальона всеки и около 2 пъти повече артилерия (включително по-тежки 150 мм гаубици). Леката дивизия има пехота и артилерия колкото танковата, но пък само един-два (70-140 танка) танкови батальона. Към есента на 1939 немците имат 4 леки, 5 танкови и 4 моторизирани дивизии. Идва време теорията да се тества на практика.
С тази организация немците през септември 1939 нападат Полша. Войната минава бързо, но резултати за размисъл има достатъчно. Например 4 танкова дивизия след като за около седмица почти без загуби стига Варшава, е почти разгромена в улични боеве в града. Освен това немците явно не си представят използване на мобилни войски в състав повече от дивизия – изключение е корпусът на Гудериан от две моторизирани + една танкова, по-късно реорганизиран в една моторизирана + две танкови дивизии, който постига направо феноменален успех. В същото време две танкови дивизии са пратени да катерят карпатските планини в Словакия – оригинална идея, която немците успешно повтарят през май 1941 година по време на балканската кампания. Какви са изводите – моторизираните дивизии са признати за съвсем успешни (въпреки липсата на танкове) бойни съединения, а леките дивизии за слабовати.
Леките дивизии набързо са преформирани в танкови, още повече че това се свежда до реорганизация на танковите им части, без пипане на останалите. Мотопехотните са оценени като ценна добавка към танковите. Опитът от танковия корпус на Гудериан си казва думата – прието е, че най-оптимално е ползване на моторизирани корпуси в състав две танкови + една мотопехотна дивизия, като двете (или едната според фронтовата обстановка) танкови дивизии се движат в атака, а мотопехотната покрива рисковия фланг (по-безопасния се покрива от пехотните части на танковите дивизии).
При такова построение основно назначение на формированието е операция на обкръжение (котел), при което обикновено танковите дивизии осъществяват пробива и фронтовете (вътрешен и външен) на обкръжението, а мотопехотната дивизия прикрива цялата групировка от противников опит за контраудар (особено с танкови части) във фланг. Тънък детайл е, че разгромът на обкръжените изобщо не се разглежда като задача на танковия корпус – предполага се , че това ще направят бавноподвижните пехотни дивизии , когато се домъкнат. Танковият корпус просто се грижи обкръжените да не избягат, а според „бързия“ Хайнц най-лесният начин за това е да настъпваме по-бързо отколкото обръжения бяга, тогава на теория въобще и няма смисъл да се прави вътрешен фронт на обкръжението и да се харчат ресурси за това.
Това оперативно настъпателно построение на ниво корпус остава основно в немската армия до самия край на войната. С оглед на това отбранително назначение мотопехотните дивизии са облекчени до два мотопехотни полка.
Освен това по време на полската кампания се налага идеята за смесени предни бойни групи (изпробвана на учения още преди войната) – най-просто казано батальон танкове, батальон мото-пехота и дивизион моторизирана артилерия се свеждат в общ високомобилен ударен отряд. Такава група има и достатъчно ударни възможности за разгром дори на по-мощен противник, и достатъчно отбранителни, за блокиране на контраатаки до пристигане на останалите войски.
Тук думата си казва комуникацията – радиостанциите и стабилната свръзка в немските мобилни войски са магически ключ към успеха – всеки проблем (да кажем поява на противников танков батальон откъм гората) бързо се оценява и се решава по някакъв начин – примерно с пренасочване на зенитната или полевата артилерия към проблемния участък. Генерал Ромел в Северна Африка докарва този подход за съвършенство, спирайки с десетина 88мм зенитки атаките на цели английски танкови дивизии на километри фронт. След войната англичаните упорито отказват да повярват в реалния брой на немските зенитни оръдия и танкове в Армия Африка, твърдейки че няма как да не са били поне десет-двайсет пъти повече.
Подобен феномен се наблюдава и в мемоарите на съветските генерали и маршали. Пример за обратното е отбраната на Москва през есента на 1941 година – тогава цели руски противотанкови артилерийски бригади остават да ръждясват в гората просто защото немците минават километър-два встрани, а на руските артилеристи никой не им казва да се поразмърдат малко, понеже: "телефон не работает, телеграф паврежден, куриер пристрелили и въобще некой там в МАСКВА помни ли къде сме и че още ни има".
No comments:
Post a Comment