Кораби, самолети, геополитика, история и прочие заметено под килима мръсно бельо на великите сили

Немските бронетранспотьори, предназначение, митове и реална употреба

Още през тридесетте години Хайнц Гудериан иска за мотопехотата на танковите дивизии да бъдат създадени бронирани високопроходими машини , способни да съпровождат танковете т.е. имащи сравнима с танковете проходимост по терен, средна скорост и техническа надежност. Гудериан не си представя ясно как трябва да изглежда такава машина, още по-малко се нтересува от въпроса има ли световната индустрия (и немската в частност) възможност я да създаде. Това което го интересува са тактическите качества на машината - а именно да може да достави пехотата до бойното поле жива, предпазвайки я по време на марш от ударите на авиацията и далекобойната артилерия.

Да си спомним че в тези години няма високоточни боеприпаси, насочвани по радар, телеканал или лазерен лъч. Артилерията бие с мощни снаряди по площи с грубо насочване по географски координати, целите се поразят от осколките на снарядите и ударната вълна от екслозията. Вероятността да се уцели подвижна мишена в такива условия е близка до нула. Макар и не съвсем нулева – например при битката за Курската Дъга един тежък немски изтребител на танкове „Елефант” е уцелен от 203-мм снаряд на тежка руска гаубица. Естествено дори за супер-дебелобронирания „Слон” 100 килограмовия фугасен снаряд, разбиващ 3-метров железобетонен бункер, е смъртна присъда, но попадението си е чиста случайност. Единственият начин това да сработи е танка да е обездвижен и артилерията да бие по мястото, докато случайно не уцели.

Същото важи за авиацията – самолетите ръсят бомби по площи, що-годе точни (силно условно) са неуправляемите реактивни снаряди (ракети тип Катюша) и стрелбата от авиационните картечници и малокалибрени оръдия. Естествено това свежда проблема до предишния – целите се засягат от маломощни куршуми и малокалибрени снаряди, или осколки и ударна вълна от близко-експлоадиращи авиобомби.

Такива ударни средства без проблем унищожават небронираните подвижни средства – като автомобил или камион. Но един дори лекоброниран, с проходимост и скорост сравнима с танковата, камион е добро средство за докарване на пехотата до бойното поле, пазейки я по време на марш в близкия, обстрелван от противника, тил.

Това е грубо казано изходната задача. Но има и други изисквания – такъв транспортер трябва да може да вози кратна част на типово воинско съединение, защото няма нищо по-вредно за една армия от делението и на части преди сражение.

След известно мислене се стига до идеята да бъдат създадени такива бронирани транспортери на на базата на 1,5 и 3 тонните артилерийски полуверижни влекачи. Показателите 1,5 и 3 тона не указват теглото на машините , а теглителната им мощност. Всъщност първия влекач е около 5 тона, а втория – около 8 тона. След преработката и бронирането с лека 10-мм броня теглото им нараства до 6  и 10 тона съответно. Двете машини получават названията лек и среден брониран транспортьор. Първият освен водача вози 5 човека (полуотделение), втория освен шофьора още 11 човека (пълно отделение).

И сега е време да се направят някои забележки:

• Пехотното отделение е най-малката бойна единица в обикновената пехота и танковата мотопехота (панцер-гренадери). И в двата случая се състои от 10 човека. Разликата е във въоръжението -  в редовата пехота командира има автомат, една картечница с двама картечари, останалите войници ползват многозарядни неавтоматични карабини. В панцер-гренадерите има две картечници , съответно четирима са картечари, останалите пак ползват карабини, а командирът автомат. От 1944 редовите кашици получават принципно ново оръжие – първата приета на въоръжение в света щурмова винтовка (автоматично оръжие за промеждутъчен патрон) Щурмгервер-43 с далекобнойст до 700-800 метра. Това рязко усилва стрелковата мощ на отделението – всеки войник има нещо като лека картечница. Старите автомати не са еквивалентни поради малката прицелна далекобойност (на практика 100-150 метра).
• Двата БТР-а са създадени с идеята да превозват пехотно отделение на панцер-гренадерите – два малки или един среден. Предимство на малкия е по-голямата гъвкавост – отделението се дели на две полу-отделения и може да действа с отдалечение, особенно полезно при атака от две страни на малък отбранителен пунк на противника. Средният БТР изисква на теория само един водач т.е. за превоза има по-малка нужда от механик-водачи. Средният разход на гориво при един среден БТР е по-малко от два малки, но пък при пряко попадение измира цялото пехотно отделение. В малкия БТР поне половината ще оцелеят в другия БТР.
• Интересен е въпросът с въоръжението – в популярната литература пише , че малкият БТР има една картечница, а средният две. Това е донякъде подвеждащо – БТР-те нямат картечници, а картечни стойки. Когато десантът – полу-отделение или цяло отделение се качи вътре, щатните картечници на отделението се монтират на стойките. Така малкият БТР получава временно една картечница (на полуотделението) , а средният - две (на цялото отделение). Естествено след като десантът се спеши от БТР-а, си взима картечниците.

При това никой няма намерение да праща лекоброните в атака на оборудвани вражески позиции – кадри от кинофилми за БТР-и, атакуващи в един ред с танкове, са просто плод на бедното режисьорско въображение. Целта на БТР-а е да достави пехотата ДО бойното поле, пазейки я по пътя от далекобойната артилерия, авиацията и (особенно важно за Русия) от атаки на партизани.

Естествено, ако противникът е разгромен или не разполага с противотанкова артилерия, нищо не пречи да се атакува направо от БТА-а със стрелба над борда. При това немските БТР-и нямат стрелкови бойници, което още веднъж показва изначалното им предназначение.

Двете машини се оказват удачни и са произведени с 10 и 15 хиляди бройки съответно, но това не стига. Оказва се, че подобни лекобронирани машини са нужни и за много други цели – на тяхна база се създат мобилни щабове, самоходни зенитки, противотакови ерзац-установки и оръдия за пехотна поддръжка, инженерни машини от различен вид, въобще големия товарен отсек, защитен от гореописаните противници, е идеален за всякакви импровизации.

Двата немски БТР-а са повратна точка във военното дело:

• На практика показват, че лекобронирани машини за превоз на мото-пехота до бойното поле са нужни и полезни.
• Такива машини се оказват изключително универсални платформи за всякакви модификации, трудно постижими при класическите, тясно-специализирани шасита.
• Различните им модификации показват, че цялата военна техника трябва да върви в посока брониране и високопродимост.

 Немците не са педанти и не държат на верижна или полу-верижна техника – просто в ония години не може да се направят колесни машини с проходимост на верижни. Куриозно, но първата такава машина ще бъде създадена в СССР в края на 40-те години – БТР-152. Тази машина е толкова иновативна, че определя пътя за колесните БТР-и до ден днешен – пълен привод на всички мостове, съпрежено завиване на всички колела при завой, автоматично напомпване на гумите, използване на гуми с ниско налягане и голяма ширина в един ред (дотогава в цял свят използват камионни гуми с високо налягане и малка ширина, а за повишаване на носещата повърхност подреждат по няколко на ос). Последното едва ли не еретично за времето си решение е обяснено от конструкторите много просто – при движение по кал наредените в ред гуми набиват кал между джантите и излизат бързо от строя, освен това при един ред колела задните движат леко в коловоза на предните, а при старите многоколесни решения това не работи и задния мост губи енергия за разширяване на коловоза (всъщност машина с всички тези качества е създадена във Великобритания още през трийсетте – камион Скамъл (Scammell), но английските военни чак след войната се досещат да създадат БТР на негова база).

Това обаче е петдесета, а не тридесета година, и Гудериан следва да се задоволи с полуверижни всъдеходи. Все пак немските инженери създават достатъчно добри решения – в частност широко изпозват торсионно окачване с шахматно-разположени носещи колела. Това дава отлична плавност на хода и добра проходимост, но е много трудоемко за ремонт и уязвимо от вражески огън и мини. За влекачи и БТР-и, действащи предимно в близкия и среден тил подобно решение се оказва добро, но когато немските инженери го прилагат в танковете Тигър и Пантера резултатът е трагичен – от най-малка повреда многотонните монстъри остават без движение, заради голямото тегло не могат да бъдат изтеглени и се доубиват чрез съсредоточен обстрел на тежката артилерия (от неколкостотин тежки снаряда с общ прицел все някой рано или късно уцелва танковия покрив и превръща танка в пушещ и ръждястващ гроб на екипажа).

Всъщност проблемът с евакуацията на тежка бронетехника е всеобщ – руските КВ са с разположени в един ред носещи колела, но при късане на гъсеницата стават точно толкова безпомощни. Общо взето проблемът с ремонта на повредената техника се свежда до въпроса кой контролира бойното поле – през 1941 това са немците и дори леки танкове се ремонтират и връщат в бой, след 1943 това са предимно руснаците и идва ред на немците да захвърлят по пътя теоретично неуязвими, но останали без гориво, Тигри и Пантери.