Кораби, самолети, геополитика, история и прочие заметено под килима мръсно бельо на великите сили

Легендата за автоматите и автоматчиците

Това е една от най-популярните легенди в съветската/руска историография и масова култура: според класическата версия в междувоенния период между първата и втората световна войни командването на съветската армия недооценила ползата от картечните пистолети, а.к.а автомати, а.к.а автоматични оръжия за пистолетен патрон. След относително неуспешната съветско-финландска война (1939-1940г.) грешката била осъзната, но времето било изгубено – за началото на съветско-германската война година по-късно картечните пистолети, макар и разработени, не успели да влязат в масово производство. Германците били масово въоръжени с картечни пистолети МП-40 (а.к.а Шмайзер) и имали явно предимство пред нещастните червеноармейци. Едва към края на 1942 година картечните пистолети Шпагин започнали да постъпват масово във войските и от този момент съветската армия получила очевидно превъзхоство над германската.

Както всяка подобна легенда и в тази има зрънце истина, има го и типовия жизнен цикъл – възникване на легендата, повторение, утвърждаване в масовото съзнание, превръщане в неподлежаща на съмнение истина. Конкретно наистина съветските военни не са възхитени от картечните пистолети (и съвсем основателно, днес картечните пистолети не са щатно оръжие в никоя голяма армия). Легендата се ражда през пролетта на 1940 година на съвещание на командването на съветската армия (уъркшоп бихме казали днес) посветено на темата „Защо не ги бихме финландците?”. Верният отговор (терорът през предишните години е превърнал командирите в безволеви пинокиовци, следващи принципа „да се поснишим доде мине бурята”) е ясен на всички, както и какво ги чака, ако имат наглостта да го изкажат на глас. Затова и като отговор на горния въпрос са измислени цяла сюрия както верни, така и кое-от-кое по-фалшиви обяснения. Тогава се раждат и легендите за финлански снайперисти, висящи в хамаци по върховете на боровете, и многоетажни ДОТ-ове на линията Манерхайм, кацнали по орлови чукари и покрити с гума, от която отскачат снарядите, и легендата за поголовно въоръжени с картечни пистолети Суоми с многозарядни дискови пълнители финландски скиори-командоси. В резултат на оръжейните конструктори е поставена задача да направят по-бързо руско копие на Суоми, което и става автоматът Шпагин. Година по-късно като популярно обяснение на неуспехите от сраженията с германците, легендата е извадена от нафталина, изтупана и пусната отново в обръщение. Масовото навлизане на автомaти в съветската армия съвсем случайно съвпада със сталинградската битка (тогава заработват на пълни обороти евакуираните заводи), а окончателно легендата става мит пред петдесетте и шейсетте години, когато новите автомати Калашников още не са изместили милионите произведени през предишните години картечни пистолети , особено в разположените в дълбоката сибирска провинция второразредни дивизии.

Ниското мнение на съветските военни за бойните качества на автоматите е истина, както е истина и не особеното високото мнение за последните и на всички военни по целия свят. Картечният пистолет, още известен като автомат, се ражда като тясно специализирано оръжие за близък окопен бой в годините на първата световна война. Всъщност корените му могат да се видят още по-рано в пистолетът Маузер С96. Създаден още в края на 19 век този пистолет е един от първите многозарядни полуавтоматични пистолети и има редица особености – вместо подобно на повечето съвременни пистолети да използва сменяем пълнител в ръкохватката и къса цев, разположена над спусковата скоба, той има магазинен пълнител разположен пред спусковата скоба с цев разположена още по-напред пред магазина. При такава конструкция центърът на тежестта е изместен доста напред, но пък оръжието има голям потенциал за увеличаване вместимостта на пълнителя и дължината на цевта (съответно далекобойността). Проблемът с изместения център на тежестта Маузер решава по оригинален начин предвръщайки дървения кобур в приклад – с помощта на скоба в долната част кобурът се монтира към задната част на пистолетната ръкохватка и оръжието се превръща в къса пушка. Комбиниран с дълга цев и многозаряден магазин пистолетът се превръща в свръх-къса карабина с мерна далекобойност над сто метра. Обикновените пистолети и револвери имат прицелна далекобойност не повече от 20-30 метра.

За военните обаче ползата от такова оръжие е неочевидна – редовите войници са въоръжени с пушки и картечници с прицелна далекобойност над километър, а офицерите, които използват оръжие главно за самозащита на близко разтояние, предпочитат леките и компактни револвери и пистолети. Ползата от Маузер С96 се проявява в непланираните и неочаквани от никого окопни битки на Първата Световна Война, когато многозарядния пълнител, по-голямата от пистолет далекобойност и по-малките от пушка и лека картечница размери и тегло, го превръщат в предпочитано оръжие. Тогава се налага идеята за напълно автоматично оръжие с малък откат и габарити на база на пистолетен патрон с прицелна далекобойност до двеста метра и голям пълнител. В частност по спецификации на американската армия в началото на двайсетте години е създаден картечния пистолет Томпсън, станал любимо оръжие на чикагските гангстери.

Войната обаче свършва, според политиците нова скоро не се очаква, а икономиката трябва да се възстанови т.е. военните бюджети да се орежат. Картечният пистолет е на път да умре преди да се е родил. Дори американските военни, получили своя Томпсън, не се юрват да го приемат масово на въоръжение.

Постепенно пред следващото десетилетие за картечния пистолет се намират нови ниши – оръжие за самоотбрана на танкистите, пилотите и прочие военни, които ползват лично огнестрелно оръжие рядко и за близка стрелба, но предпочитат скорострелно автоматично такова. Германският автомат МП-40 (погрешно наричан Шмайзер) е изначално създаден именно като оръжие са самозащита на танкисти, което и определя някои характерни негови особености – гола неоребрена цев, удобна за стрелба през танковите амбразури (повечето автомати тогава се правят с оребрена или покрита с кожух цев за по-добро охлаждане), характерен детайл-брадичка под  цевта, предназначен да служи за опора при стрелба през същите тези амбразури и сгъваем приклад (автоматите тогава се правят с неподвижни дървени приклади заради неправилната, както показва бъдещето представа, че така стрелбата е по-точна). МП-40 се оказва и забележителен (неочаквано) финансов успех – цената и сложността на производството му са сравними с неавтоматична карабина или обикновен пистолет, затова германската армия взема решение да въоръжи с такива автомати младшите пехотни командири (ниво отделение/взвод/рота). Преди това те се въоръжават с пушки или пистолети. Пълна заблуда е, че германската армия е масово въоръжена с автомати – в едно пехотно отделение от 10 души командирът има автомат и пистолет, картечаря – картечница, помощник-картечаря - пистолет, а останалите седем войника обикновени неавтоматични пушки. Също измислица е масовата автоматизация на финландската армия – в пехотен полк от няколко хиляди души автоматите са по-малко от сто. След неуспешната финландска война именно съветската армия е най-въоръжена с автомати – на отделение от 11 войника петима имат самозарядни пушки (включително помощник-картечаря и командира), трима неавтоматични пушки, двама имат автомати и само картечаря пистолет (в добавка към леката картечница).

Точно самозарядните пушки, използващи мощен патрон и с далекобойност сравнима с неавтоматичните пушки и картечниците, се разглеждат през двайсетте и трийсетте години като бъдещо перспективно армейско оръжие. В Съветския Съюз са приети на въоръжение още през трийсетте години автоматичната карабина на Симонов (АВС-36) и самозарядната на Токарев (СВТ-38/40). Паралено се разработват и автомати – още в средата на трийсетте години (а не след финландската война, както разказва легендата) е приет на въоръжение картечния пистолет на Дегтярьов (ППД-34). ППД обаче има сериозен проблем – цената му е десет пъти по-висока от тази на обикновена карабина и почти два пъти от цената на лека картечница. АВС и СВТ също са съществено по-евтини и именно затова, в комбинация с жалката далекобойност от двеста метра, съветското командване не гледа сериозно на картечния пистолет. Между другото такова мнение имат военните и в останалите армии. В САЩ през трийсетте години е разработена самозарядната карабина Гаранд, след втората световна война почти стандарт за НАТО става белгийската самозарядна карабина ФН-ФАЛ, а в САЩ за замяна на Гаранд през петдесетте години е разработена карабината М14.

Основният технически проблем пред създаването на ефективна автоматична карабина е мощния винтовъчен патрон – всички армии през описания период използват винтовъчни патрони с дулна енергия над 3000 джаула, което се оказва прекалено много за създаване на едновременно лека и сигурно работеща автоматика. В леките и тежки картечници с тегло над 10 килограма патрона работи, но автоматично оръжие с тегло под пет килограма вече става прекалено чупливо. Затова и всички подобни карабини са самозарядни, а в автоматичен режим или не стрелят въобще, или само по изключение.

Пистолетният патрон, използван в картечните пистолети, има обратния проблем – прекалено малка дулна енергия плюс лоша аеродинамика, свързани с изискването за висок спирателен ефект при близка срелба. Казано просто пистолетния патрон е къс и дебел, при попадение се разплесква, отдавайки напълно кинетичната си енергия на тялото, но при стрелба на големи разстояния бързо губи скорост (и енергия). Винтовъчния патрон при стрелба на близко разстояние просто прелита през тялото, нанасяйки локални рани в областта на попадение, за сметка на това запазва прицелната си траектория и енергия на разстояние над километър и половина.

Първи решават проблема немците, започвайки още през трийсетте години работа върху принципно различен патрон, наречен промеждутъчен. По форма новият патрон напомня винтовъчния, но има наполовина по-малка дулна енергия и съответно по-малки гилза и барутен заряд. Ефективната далекобойност на новия патрон е 600-800 метра, два пъти по-малко от този на винтовъчния, но пък три-четири пъти повече от пистолетния. В началото на нововъведението се гледа с недоверие, но постепенно то се налага. Опитът от Втората Световна Война показва, че далекобойността на магазинните винтовни е прекалено голяма. Реално войниците не виждат далечните мишени и далекобойност от около половин километър е напълно достатъчна. В наши дни именно промеждутъчните патрони (най-разпространени са руските 7,62х39 и 5,45х39 и натовския калибър 5,56х45) са основни стрелкови боеприпаси за масовите армейски огнестрелни оръжия, включително леки картечници.

Съвсем отделно стои въпросът за многозарядния дисков пълнител. Картечните пистолети се раждат като окопно оръжие за близък бой, където многозарядността на пълнителя е важна. Затова първите картечни пистолети се проектират с големи дискови пълнители за 70-100 патрона (пример Томпсън). Опитът от използване в локални войни през трийсетте години обаче показва, че по-удобни са прости кутиеобразни пълнители за около 30 патрона. Последните имат редица практически предимства като лесно презареждане в полеви условия (патроните се зареждат един по един на ръка, докато дисковите пълнители изискват непълно разглобяване с използване на специални инструменти). Многото патрони в реални условия също не са предимство – стрелба се води на къси редове от 2-4 изстрела и многозарядният пълнител само излишно утежнява оръжието.

Затова още през трийсетте години Томпсън е преработен за използване на плоски пълнители за 30 патрона, немският МП-40 изначално е проектиран за плоски 30-патронни пълнители и вариант за дисков пълнител не е правен, а руският ППД-34 също изначално е проектиран за плоски пълнители. Псевдо-изводите от войната с Финландия обаче променят нещата – големият дисков пълнител е обявен за предимство и авторът на ППД-34 Дегтярьов набързо проектира дисков пълнител за своя автомат. Инерцията обаче си казва думата – ППД-34 е обявен за назадничав, започва проектиране на чисто, в резултат се ражда легендата ППШ-41 Шпагин а.к.а „папаша” (на руски „татенцето”). Новият автомат има едно единствено предимство пред ППД-34 – много по-малка цена и ниска сложност на производство, поради което през войната е наклепан в над шест милиона бройки и става най-масовото автоматично оръжие на втората световна война. Дисковият пълнител на Дегтярьов се оказва куриозно предимство – изначално създаден за автомат с плосък пълнител той предопределя в конструкцията на ППШ-41 възможност за обратна конверсия – връщане към по-удобния кутиеобразен пълнител, което и се случва в средата на войната.

Също интересна е темата за сгъваемите и неподвижните дървени приклади – през 30-те години повечето автомати се проектират с неподвижен дървен приклад, такива са например американския Томпсън и руските Дегтярьов и Шпагин, но също чешки и италиански модели (чешката и италианската оръжейна индустрия са лидери през трийсетте години в областта на персоналното автоматично оръжие, достатъчно е да се споменат чешката лека картечница БРЕН, използвана от всички армии през втората световна война или картечните пистолети на фирма Берета). Немските МП-40 са проектирани със сгъваем приклад най-вече заради необходимостта от малки размери в теснотията на танка. Опитът от войната обаче показва , че при стрелба на къси редове (2-3 патрона) нестабилността на приклада не влияе много на точността – автоматът подскача чак след излитане на втория патрон от цевта. Затова повечето автомати, проектирани в годините на войната, а и след това, са със сгъваеми приклади, например английските СТЕН и руските Судаев.

Кобурът-приклад на Маузер С96 също оставя следа – такова конструктивно решение ползва създаденият малко след втората световна война компактен картечен пистолет на Стечкин.

Следва да се спомене и за една особеност на използваните патрони, които до голяма степен оказват влияние върху съдбата на картечните пистолети разработени за тях. В Централна и Западна Европа най-популярен боеприпас е 9мм патрон Люгер/Парабелум. Това е патрон, създаден в началото на 20 век , който се оказва добър компромис между изискванията за висок спиратен ефект при близка стрелба и голяма далечина на стрелбата с настилна траектория. Това са две взаимоизключващи се изисквания – високия спирателен ефект предполага висока способност за отдаване енергията на куршума върху мишената при стрелба на близко разстояние, което предполага голямо напречно сечение (т.е. калибър) и невисока начална скорост, обратно голямата далекобойност и настилност се постигат за сметка на висока начална скоросот и малко напречно сечение (т.е. малък калибър). 9мм Люгер сто години след създаването си все още е стандарт както за полуавтоматични, така и за картечни пистолети.

Така се получава, че в Западна Европа избират популярния 9мм Люгер. В САЩ обаче се спират на .45ACP (т.е. 11,43мм патрон за пистолет Колт/Браунинг), а в СССР в началото на тридесетте създават нов патрон 7,62ммТТ (Тула-Токарев). Това са съвсем различни патрони и оръжията за тях имат съвсем различна съдба. 45ACP е създаден в началото на 20 век като пистолетен патрон с голям спирателен ефект и все още е популярен като пистолетен патрон, но като патрон за автоматичен пистолет просто не става – патронът има голямо напречно сечение и ниска начална скорост. Картечните пистолети за такъв патрон имат прицелна далекобойност под 100 метра, докато картечните пистолети за 9мм Люгер средно 150-200 метра. 

По тази причина 45ACP почти не се ползва за картечни пистолети, освен някои тежки, неудобни и подходящи само за холивудски екшън-филми модели. Добър пример за неприложимостта на 45ACP като патрон за картечен пистолет е, че в САЩ през годините на войната създават алтернативен автомат за 9ммЛюгер, оставяйки 45ACP за полуавтоматични пистолети. 7,62ммТТ има обратния проблем – куршумът се оказва просто идеален за картечни пистолети с голяма начална скорост и малък калибът (прицелна далекобойност до 300 метра), но пък крайно неподходящ за късо оръжие – нисък спирателен ефект и прекалено голям откат.

И така се получава, че американските картечни пистолети за 45ACP се произвеждат в относително малки количества, английските и немски автомати за 9ммЛюгер в относително големи количества, но си остават спомагателно оръжие, а в Съветския Съюз автоматите за 7,62ТТ стават основно пехотно оръжие. Скоро след войната обаче в СССР минават на междинния калибър 7,62х39 и 7,62ТТ се оказва ненужен за автоматични оръжия, а за късоцевни неавтоматични е изначално неподходящ и скоро е изместен от по-ефективния за стрелба на близко разстояние патрон 9ммПМ (Пистолет Макаров), близък по балистика до 9ммЛюгер.