Интермецо -  малко геополитика, to rule them all

Заглавието не е пресилено. В края на деветнайсети век се появява една книга, която до ден днешен определя геополитиката на великите сили. Т.е. велики на деня, защото по него време това била Великобритания, по-късно се пробвала без успех Германия, после Япония се намесила в разбора, но накрая (или малко преди края) такива станали САЩ и СССР.  Защото (ако не знаете), такава държава СССР вече няма. Днес има само една суперсила (никой не смее да каже коя), но поне четири други се пробват и няма причини да не мислим, че могат да не успеят в близко бъдеще - Китай, Индия, Бразилия и ... Русия. 

Един стар руски виц: попитали руснак "Какво ще стане с Русия, ако поради природно бедствие в Русия изчезне водката?" "Природата не търпи празно пространство" - казал той - "Водката все някъде ще се появи отново. И тогава ... там където е водката, там ще бъде Русия." Напоследък май това е Слънчев Бряг. Или друг пример защо Русия не може да изчезне - видяло на плажа в Малибу, Флорида, голо руско момченце голо американско момиченце, и казало: "Да, сега разбирам каква е разликата между нас и американците."

Но да се върнем на книгата - това е без никакво преувеличение най-важната книга на деветнадесети и двадесети век, дори само защото тя предопределя първата световна война и ни повече, ни по-малко, цялата съвременна история на света. Едно съвсем скромно книжле - "Влияние на морската мощ върху историята" от някой си никому неизвестен Алфред Мехен, некакъв бивш вицеадмирал в некакъф за времето си несъществуващ флот ( Alfred_Thayer_Mahan ) . В нея общо взето няма нищо оригинално, авторът пише, че настъплението е по-добро от отбраната, че контролът над бойното поле в ключ към успеха, и т.н., и т.н. Но има две малки разлики - термини, характерни за сухопътна война върху стотина квадратни километри той прехвърля към морската в размах милиони квадратни мили (иначе казано целия световен океан или ако щете целия географски глобус), второ Мехен казва нещо много просто: "Каквото и да постигне една армия на суша, не владее ли световния океан, рано или късно е обречена на неуспех". 

Как изглеждат старите постулати по мехенски:

• Империализмът, в смисъл желанието да контролираме света, е единствен път дори не към успех, а към национално оцеляване. После защо Япония се опитва да окупира разположената на няколко хиляди километра оттам Бирма?
• Отбраната трябва да е на прага на врага, при това най-добрата отбрана е нападението - или някой още се чуди какво правеше американския флот във Виетнам?
• Същност на морската война е икономиката и в частност корабостроителната индустрия плюс огромни инвестиции, пари привидно изхвърлени в морето - последният американски самолетоносач "Джордж Буш" се предполага да струва 6 милиарда долара, плюс още 8 милиарда са самолетите, плюс още 2 милиарда за един боекомплект въоръжение.
• Същност на икономиката е морската търговия, която крепи държавата, и основна задача на флота не е да воюва с вражеския, а да блокира вражеската морска търговия в глобален мащаб и да осигури свобода за действие на своята. Именно затова през втората световна война битката за Атлантика между немските подводници и британските и американски търговски кораби се счита за стратегическа победа на съюзния флот, потопяването на японския търговски флот от американските подводници също, а невъзможността на американския флот да спре морските доставки от СССР във Виетнам се разглежда като основна причина за американската загуба във виетнамската война. Пак по същата причина руснаците губят афганистанската война - американците без проблем доставят оръжие в Пакистан, от там по дивите планински пътеки то се озовава до дни при муджахедите.
• Генералното сражение между големите флоти е неизбежно, защото всеки ще се стреми да запази своя търговски флот, което ще доведе до неминуемо стълновение с апокалиптични мащаби.

Книгата на Мехен излиза през 1890 година и става бестселър, при това истински, не като сега - четат я не изкуфели от скука американски домакини, а глави на държави и ръководители на морски и сухопътни генерални военни щабове. Първата проба на теорията е през 1904-1905 година, когато младият тигър Япония скача на старата мечка Русия. Руснаците търпят невероятен разгром и по редица причини теорията на Мехен е обявена за основа на японския успех. 

Десет години след това се вихри първата световна война, и мехенските идеи малко помръкват, но не са забравени. Генерални сражения няма (освен пародията на такова, наречена битката при Ютланд), но всеки е убеден, че това е случайно. Големият брониран кораб с огромните оръдия, изстрелващ еднотонни снаряди на четиридесет километра разстояние (отвъд линията на видимост), порещ вълните с 25 възела (45 километра в час) благодарение на двигател с мощност 50 хиляди конски сили, имащ при тегло 30 хиляди тона на максимална скорост радиус на завой два-три километра и спирачен път седем, не може да не остане господар на моретата. При това указаните данни са за последните построени в края на войната кораби, а вече се проектират плаващи острови с водоизместване 50 хиляди тона, скорост 30 и повече възела (почти 60 километра в час), мощност на двигателите 150 хиляди конски сили, и оръдия, изстрелващи снаряди с тегло над един  и половина тона, на над 50 километра. По това време никой дори не знае как може да прицелва такива снаряди - артилерийските радиолокационни прицели се появяват двадесет години по-късно?!? Но адмиралите искат нови, безбожно скъпи играчки - нали според Мехен пазят националната мощ на държавата.

И за радост на старите адмирали един американски ентусиаст на авиацията им поднася услуга на тепсия. Някой си полковник Мичел от американската армия, почитател на самолетите, решава че времето на бронираните плаващи крепости е отминало. Ще мине бомбардировача, ще стовари еднотонна бомба върху плаващата консерва, и тя ще се заклати към дъното. 

Историята за далаверките на Били Мичел е дълга, но най-общо се свежда до следното: след като убеждава военно-морското ведомство на САЩ да хариже няколко бракувани кораба за експерименти, той организира серия откровено фалшифицирани тестове, за да докаже че самолетът може да потопи линеен кораб. 

Като за начало е потопен архаичният броненосец Индиана, само в победните рапорти  на Мичел водещ се линеен кораб. Индиана потъва, Мичел обявява на пресата (и тогава. както и сега сборище от тотални илитерати), че смъртта на линейния кораб е отчетена. Истинските експерти обаче са наясно, че Индиана не е линеен кораб, а старо корито и кърнъл Били нищо не е доказал. Полковник Мичел осъзнава казуса и си осигурява ново опитно зайче, истински линеен кораб, един от най-модерните германски кораби Ост-Фрисланд. По договор корабът трябва да бъде бракуван и потопен или претопен. Американците решават да го ползват за опитна мишена на авиацията.

Мичел се възползва от шанса за втори опит и пак номерцата са малко в повече. Два дни (!) самолети обсипват неподвижния, нямащ екипаж, кораб с бомби от 50 до 500 килограма, нонстоманената грамада упорито не ще да потъва. Тогава избеснелия Мичел заповядва корабът да бъде постоянно засипван с еднотонни бомби докато не потъне. При това заповедта противоречи на правилата на експеримента, защото след всеки налет група наблюдатели с катер следва да се качат на кораба и да видят резултата от бомбардировката. Със своята заповед Мичел поставя под заплаха наблюдателите, които не знаят за тази промяна в правилата.

Накрая след два дни бъхтене беззащитният Ост-Фрисланд потъва. Били Мичел скоро е уволнен заради далаверите си, адмиралите получават доказателство, че самолетът е фалшива заплаха, а постфактум сичкото пишман историци имат повод да пишат за недоразбрания полковник Мичел.

И какво не му доразбрали на Били Мичел? Че самолетът, образец 1920 година, не може да потопи линеен кораб? Или че използвал, меко казано съмнителни средства, за да докаже тезите си? Или че теориите му, до появата на управляемото противокорабно оръжие в края на втората световна война, не се доказали въобще!?! Идеята на полковник Мичел е, че тежки самолети с големи бомби, могат да потопят всеки кораб. Но основният проблем е, че бомбата трябва да падне на палубата, а това до появата на немската управляема планираща бомба Фриц-Х през 1943 година, е научна фантастика.

За военните мичеловите експерименти доказват, че добрия, стар линеен кораб е достатъчно защитен. При активно маневриране в открито море, зенитен огън, екипаж, който се бори с получените повреди, корабът няма да потъне. Ост-Фрисланд без всички тези неща издържа два дни. За сравнение по време на ютланското сражение три линейни крайцера експлоадират в рамките на минути и моментално потъват след няколко удачни артилерийски попадения. Големокалибрените оръдия определено остават основен фактор на морския бой.

И така с тези факти наум къде се позиционира самолетоносачът според морските доктрини от периода между двете световни войни? За англичаните няма съмнение - разузнаване в полза на линейния флот. Вторична задача за корабните самолети е торпедиране на противниковите линейни кораби, но не с цел потопяване, това пази боже е невъзможно, а с цел снижаване на бойните им възможности, за да може нашите линейни кораби да го настигнат и доубият. Подобна концепция е свързана и с факта, че Великобритания завършва първата световна война с много мощно бронирани и тежко въоръжени, но не особено бързи кораби. В рамките на тази концепция възниква идеята, че самолетоносачите ще се движат пред основните сили и и може да влязат в артилерийско сражение с противникови крайцери, затова се нуждаят от тежка артилерия и брониране.

Американци и японци общо взето споделят тези виждания, но ги обогатяват със собствените си заблуди, а особен стимул върху бъдещето на самолетоносача оказва най-голямата конференция за разоръжаване от двайсетте и трийсетте години - Вашингтонската среща за ограничаване на морските сили.

По метода на пробите и грешките към успеха, или почти

Докато почти никъде никой не се занимава със самолетоносачи - САЩ и Япония гледат сеира на англичаните и пробват в евтини експерименти, а останалите държави си имат достатъчно по-сериозни проблеми, в Англия получават полезен опит, който набързо ще изредя тук. Това е прекрасен пример за онова, което в индустрията се нарича "метод на прототипизирането" т.е. налучкване към верното решение, ако нямаше едно но ... броя на хората платили със здравето и дори живота си мениджърския подход, да не говорим за количеството пари, хвърлени на вятъра.

• Димоходите и капитанският мостик в средата на кораба веднага стават очевиден, нещо повече - основен, проблем. Единственият вариант е да се направи обща полетна палуба по дължина на кораба, а пречещите димоходи и капитански мостик някъде да се разкарат. Ще се върнем на това, понеже именно тези два казуса дълго време са едни от основните двигатели на "прогреса".

• Като сериозен проблем се очертава кацането. Докато, както бързо се разбира, при излитане срещу вятъра на пълна пара на кораба, дори сравнително тежки самолети могат да излетят, при кацане се проявява обратен ефект. Самолетите получават подемна сила от насрещния вятър, но имат проблем да кацнат точно защото не могат да убият тази вече ненужна подемна сила, нещо повече, в такива условия стават нестабилни и неуправляеми. Да напомним, че тогава никой няма ясна идея как се лети и как се променя подемната сила на крилете при всяка малка промяна на условията - скорост на самолета, напречен вятър, влажност на въздуха и т.н, и т.н... Пилотите за първи път се сблъскват с нов, съвършенно неочакван феномен - "ефект на екрана" - при полет на малка височина между равна повърхност (писта, морска повърхност) и крилото се създава обратна подемна сила, стремяща се да вдигне самолета обратно във въздуха. На този принцип днес летят най-фантастичните апарати - корабо-самолетите, екраноплани.

• Англичаните решават тези проблеми, при това наистина напълно следвайки "пробвай и подобрявай" метода. Първо група матроси се опитват буквално да хванат кацащия самолет за крилата. След няколко загубени пръста и дори ръце се минава на следващия етап - матросите държат въже, с което се опитват да зацепят колесника на самолета. След няколко пилоти със счупени глави заради самолет претъркулил се върху перката, англичаните решават да подкачат кука под самолета, а въжето да е сложено ниско над палубата. Колесника го прескача, а куката се зацепва за него, но понеже е отзад, самолетът не се катурва. Остава само една стъпка до раждането на модерния аеро-финиш: да се сетим да заменим матросите с амортисьори. Пардон да не пропуснем, някъде по пътя, неясно на коя точно стъпка, въжето става ластично.

• Ударното преоборудване на всякакви кораби в самолетоносачи не подминава и линейните кораби, по-точно линейните крайсери. Плод на развинтеното въображение на командващия флота, седемдесет годишния и май леко изкуфял, адмирал Фишер, тези кораби при никакво брониране носят огромни 460 мм оръдия. В един момент обаче Фишер е пратен да си полива на село бегониите, а отрочетата по липса на по-добра идея отиват за преоборудване в самолетоносачи. За начало на Корейджес монтират излетни палуби над цевите на оръдията, после го пращат в запас, към средата на двадесетте отново го преоборудват в "нормален" самолетоносач. Въобще схемите на самолетоносачите между първата и втората световни войни постоянно се менят - корабите минават модернизации, по време на които понякога напълно се променят външният вид и оборудването им. 

• Капитанския мостик пречи, какво да го правим? Да го сложим ниско, а палубата над него. Резултатът е HMS (на негово/нейно  величество, според пола на монарха, кораб) Аргус (HMS Argus), по-късно по подобна схема е преоборудван самолетоносачът Фюриъс. 

• Фюриъс (HMS Furious) въобще е опитно зайче - започнал като линеен крайцер с оръдейни кули пред и зад мостика, скоро сдобива пародийните микро-писти над тях, а след това се превръща в полу-самолетоносач. Предните кули са махнати и там е оборудвана писта. За излитане пистата става, но скоро се оказва, че предната писта не е подходяща за кацане. Тогава махат и задните оръдейни кули и корабът сдобива задна палуба за кацане, почти толкова безполезна. Затова Фюриъс е отново преоборудван по схемата на Аргус - с цяла палуба и капитански мостик сбутан под нея в предната част.

• Пак на Фюриъс пробват и нова идея, която дълго време развихря конструкторското въображение - допълнителна излетна палуба под основната, част от подпалубния самолетен хангар, специално за изстребители. Според авторите така изстребителите при нужда могат да излетят направо от хангара без да се налага да се вдигат на основната палуба.

• Идеята със скрития капитански мостик се оказва погрешна заради лошата видимост, пречеща както на управлението на кораба, така и на организацията на полетите. И отчитайки това още през 1919 година англичаните строят първият наистина модерен самолетоносач Хермес (HMS Hermes), но чуждия опит не пречи на японци и американци няколко пъти през двайсетте години да повторят грешката с "подземния" капитански мостик.

• Другия проблем са димоходите - първо на Аргус, после на Фюриъс конструкторите се пробват да ги сложат на кърмата - вие виждали ли сте кораб с ауспух? При това още на Аргус става ясно, че това пречи на кацащите самолети, затова за Фюриъс е създадена цяла система за охлаждане на изгорелите газове с морска вода за да няма пушек и сажди.

• Най-накрая след дълги експерименти англичаните стигат до идеята и до днес наричана класически авионосен дизайн - изнесена към борда висока, тясна, продълговата  надстройка с достатъчно аеродинамична форма, за да не създава надпалубни завихряния на въздуха, наречена остров, обединяваща капитанския мостик, радиоелектронните системи и системи за управление на полетите, димоходите. До началото на втората световна война всички стари, оцелели английски самолетоносачи, включително многострадалния Фюриъс, са модернизирани по тази схема. Но комедията от грешки не спира - американци и японци, въпреки чуждия опит, едва ли не напук, повтарят почти всички грешки, че създават и свои собствени. Англичаните също не пропускат да израдват света с някоя "новост".

За начало обаче трябва да се избистри военната стратегия, защото всяко оръжие, особено ако е невероятно скъпо, се проектира според нея и после обратно, невероятно скъпото оръжие предопределя военната стратегия, дори да е видно, че нищо смислено не излиза от това.