Панцервафе Rulez или Възроденият Дух на Атила дъ Хунът
Следващият етап от развитието е френската кампания.
Немците вече са си извадили изводи за моторизираните корпуси и разнобой няма – почти всички танкови и моторизирани дивизии са обединени в корпуси, освен това корпусите са обединени в танкови групи от два-три корпуса всяка. Тук има важен детайл – това не са танкови армии. Танковите армии в немските войски се появяват към края на 1941 година и имат някои особености, които ще обсъдим по-късно. Танковите групи, образец Франция 1940 година (същите ще се ползват в началото на руската кампания през лятото на 1941), са обединения на два-три моторизирани корпуса и са на подчинение на пехотна армия(!) т.е. това е нещо между армия и не-армия, но с намек, че е по-скоро второто.
Идеята е, че както мотокорпусът се е показал по-ефективен от отделната танкова дивизия, така и танковата група от няколко мотокорпуса трябва да е още по-ефективна. Експериментът сработва във Франция, но се издънва в Русия, за това по-късно. Основният, парадоксален донякъде извод от френската кампания е, че танковите дивизии имат прекалено много танкове.
Впоследствие намалянето на броя танкове от около 300 до към 150-200 в танковите дивизии ще се обяснява с желанието за бързо увеличаване на общия брой танкови дивизии в условия на недостатъчно танково производство. Истината е, че немците наистина решават, че на танковите дивизии танковете са им много, но пък артилерията и мотопехотата - малко. При това реорганизацията е принципна, а не просто механична - на мястото на двата дву-баталионни танкови полка се появява само един дву или три баталионен полк на пряко дивизионно подчинение без междинен бригаден щаб.
Новата танкова дивизия, образец края на 1940 година има един танков полк от два или три батальона (вместо два полка от два батальона), но два, вместо един, мотопехотни полка и практически удвоена полева артилерия, усилена със 150 мм далекобойни полеви гаубици, а полковата със 150 мм тежки пехотни оръдия (облекчени големокалибрени близкобойни гаубици, за които вече стана дума). Всъщност се наблюдава следване на общия модел – немската танкова дивизия е мотопехота усилена с танкове, а не танкове усилени (евентуално) с мотопехота.
При това тук явно сработва принципа на предните бойни групи – новата танкова дивизия има два-три танкови батальона + два артилерийски леки (105 мм гаубици) дивизиона + два мотопехотни (дву-батальонни) полка + разузнавателен батальон + мотоциклетен батальон + дизизион тежка артилерия (150 мм гаубици) + инженерни части. Такава организация позволява бързо и лесно създаване на вече описаните предни бойни групи – мото-полк с танков батальон и лек арт-дивизион формират групата под командване командира на мото-пехотния полк, т.е. от една дивизия се получават два мощни ударни отряда. Състав: два батальона пехота с полкова артилерия от 12 81мм минохвъргачки, 8 леки 75 мм и 2 тежки 150мм пехотни оръдия (по същество близкобойни, облегчени гаубици) , батальон танкове около 75 машини, 18 противотанкови оръдия, 12 105 мм полеви гаубици плюс сапьорни части. Обърнете внимание, че командир е мотопехотния полкови командир, а не танковия баталионен командир. Танковете са на подчинение на пехотата (привидно като във френската армия), но това не са ония пехотни командири, а едни други, едни, които никоя армия по това време няма. Отделно един танков батальон плюс разузнавателния и мотоциклетния батальон могат да формират един или два леки предни отряда, или пък да останат в резерв. Разузнавателният батальон има по щат 2 75мм пехотни оръдия, 3 противотанкови оръдия, бронеавтомобили и БТР-и. Мотоциклетният няма бронетехника, но компенсира с 6 81мм минохвъргачки към 2 75мм пехотни оръдия и 3 противотанкови. Плюс в разпореждане на дивизионния командир остава тежката артилерия и останалите бойни части, които командирът може да пренасочи според където намери за уместно.
Втората половина на 1941 година е време на великото противостояние – немската армия се опитва да пребори ЕсЕсЕсЕр. Реалността да се постигне това е изчерпана от бохемския ефрейтор с фразата му „Ако знаех колко танкове имат руснаците, никога нямаше да ги нападам”. За майтап и самите руснаци до ден днешен не са много сигурни колко танкове са имали тогава – петнайсет хиляди ли, двайсет и пет хиляди ли? Само се знае, че са били повече от всички танкове в целия останал свят взети заедно. През 1940 година един американски сенатор казва „Вчера видях американските танкове, всичките четиристотин.” По същото време в съветската армия не са сигурни от цялото войнство две или три хиляди танка са за бракуване или за основен ремонт. Дето се вика „танкове ние имаме много, кво да ги броиш. Тучни стада безбройни и блеят в полето овните, глей ги на”. А в немската армия овни нема, има около 3500 танка, като цифрите силно варират, според това следва ли румънските архаични двайсетгодишни рено-17 или немските танкове с радиостанция, но без оръдие, т.е. ония командирски машини, да броим за танкове.
Това което го има в немската армия са стабилни радиокомуникационни средства на всяко организационно ниво (нещо с което съветската армия ще се мъчи до самия край на войната), плюс мощни ремонтни служби, способни да върнат в бой до ден-два поне една трета от потрошените танкове, плюс контрол над бойното поле и евакуационни машини, способни бързо да извозят за ремонт повредните танкове.
Невероятно, но факт – почти без доставка на нова техника през лятото на 1941 година, само поради отлично работещите си полеви ремонтни служби, немците постоянно имат танкове. Гудериановата 2 танкова група започва войната с около хиляда танка и за шест месеца война не пада под 300 боеспособни танка, въпреки навъртените над хиляда километра по разбитите руски черни пътища. Руската 1 танкова армия в сражението под Прохоровка при Курск само за един ден губи безвъзвратно 500 танка.
В края на 1941 година Германия от техническа гледна точка губи войната. Светът би могъл да се върне към нормалното, но има само един малък проблем – на немските командири, и особено на един дребен ефрейтор с малки смешни мустачки и големи амбиции това не им става ясно. Хората обичат да си играят на войници, като малки са им купували малки оловни войничета, но не са им чели съответната андерсенова приказка, та децата искат да играят още.
Е, верно че това значи още някой и друг милион трупа, но пък какви мемоари може да напишем след войната (ако случайно не увиснем в Нюрнберг дотогава). Проблемът е, че войните се печелят не от техническа, а от политическа гледна точка (само да си спомним великата фраза, че българската армия не загуби нито една битка, а българските политици не спечелиха нито една война). И с оглед на този факт войната продължава и е спорно дали все пак не би завършила по друг начин.
Войната не е точна формула, а риск и късмет. И точно затова съществува, иначе двете страни щяха да си измерят пушките и да изберат победителя служебно.
В Панцервафе новата 1942 година започва зле – според някои автори в цялата източна армия няма и един боеспособен танк, около 1000 танка подлежат на полеви ремонт с някаква продължителност, но във всички случаи недокомплектът е около 70 процента и немската промишленост, даваща средно 200-300 танка месечно, не може да го попълни и за цяла година работа. Затова способност за активни действия немците придобиват чак към юни, а и тогава боеспособни са две от четирите танкови групи.
И тук идва момента да се спомене за поредния кръг на развитие – танковите групи стават танкови армии. Това обаче не е просто прекръщаване – към танковите групи са добавени още средно два пъти повече пехотни дивизии. При това има частичен отказ от идеята за чисто механизирани армии – четирите стари групи/армии се запазват, но също танкови и моторизирани корпуси са придадени към пехотните (армейски) армии. Причините за това са няколко, най-често цитиран е горния проблем с недокомплекта и този фактор го има, но тогава възниква въпроса защо освен миналите в глуха отбрана втора и трета танкови армии, такъв състав сдобиват също активно действащите първа и четвърта?
Може би по-важна причина е поведението на танковите групови командири през 1941 година, което е отчетено на разбора след загубата под Москва, след който много стари кучета, с Гудериан начело, са пратени в запас „да си починат от нервната преумора“.
През кампаниите на 1941 година командирите на четирите танкови групи следват един общ, отчетен като грешен модел. Втурват се напред в огромни операции на обкръжение, но упорито отказват да поемат отговорност за завършване разгрома на обкръжения противник. Това според тях е работа на следващите ги пехотни дивизии, а в танковите групи такива няма.
Получава се, че ако обкръжението е успешно танкистите обират славата, ако не – виновни са пехотните генерали. Естествено последните не са много щастливи от подобна подялба на славата и задълженията и почват търкания. В край на краищата на танковите генерали са дадени пехотни дивизии и вече те носят отговорност за цялата операция и не могат да се оправдават с довода „ние сме танкисти, пехота за мръсната работа нямаме“.
В самите мобилни войски започва постепенен процес на замяна на буксируемата артилерия със самоходна. Опитът от използване на Штуг и наличието на голям брой стари леки танкови шасита, неотговарящи вече на изискванията за бойни танкове, както и индустриален капацитет за производството им, води до поява на все повече различни самоходни оръдия, в които за сметка на махната танкова кула може да се монтира по-мощно оръдие и евентуално да се усили бронирането. Този процес се запазва до края на войната, като пълна замяна така и не е достигната поради простия проблем, че индустрията не насмогва на бойните загуби.
No comments:
Post a Comment