Кораби, самолети, геополитика, история и прочие заметено под килима мръсно бельо на великите сили

За глуповатите кавалеристите и гениалните танкисти

От книжка на книжка и от „хистори-сайънс”-тв-канал на „още-по-хистори-сайънс”-такъв една история пълни сърцата и разпалва въображението на любителите на силни усещания – за героичните, но глуповати полски кавалеристи, тръгнали със саби и копия да секат и бодат бронята на немските панЗери. И както казваха в един филм-приказка „с годините историята стана легенда, легендата се превърна в мит, и все по-малко са живи да помнят”.

Най-странното е, че никой от авторите на тези популярни четива и тв-програми дори за секунда не си задава простия въпрос: колкото и назадничави и глуповати да са били тия поляци, колкото и да не са виждали танк през живота си, все трябва да осмислят, че дебело желязо не се сече със сабя или мушка с копие. И въобще имало ли е такава история или това е наистина мит, и откъде е тръгнала цялата легенда?

Истината е, че легендата има реална основа (естествено в реалността нямаща нищо общо със сечене на танкове със саби), а митът се ражда след преплитане на няколко несвързани епизода.

В началото на септември 1939 година бойна група от 3 танкова дивизия, нахлула в Полша заедно с останалата немска армия на първи септември, е атакувана от полска кавалерия. Атаката се проваля, както и цялата полска система за отбрана на страната. Към средата на месец септември фактически Полша е разгромена. Ограниченията на тогавашната техника забавя пълната окупация с още две седмици, но към края на септември Полша изчезва от географската карта. За поляците това е трагедия, а за френското и особено английското правителство резил и конфуз. Преди това те са се тупали в гърдите как ще защитават Полша, уверявали са парламентаристите и народите си, че само немците да имат наглостта да направят нещо, ще бъдат бързо и жестоко бити. Освен това са уверявали, че полската армия е достатъчно силна едва ли не сама да победи германците. Сега трябва да се дават обяснения и английското правителство натоварва с неприятната задача Уинстън Чърчил, доказан оратор и отскоро министър на флота. В емоционална реч сър Уинстън обяснява как новата техника се сблъскала със старите концепции (нещо за което той предупреждавал от началото на трийсетте години) и в частност подхвърля фразата „но нима биха могли полските конници, колкото и смели да са, да посекат със своите саби бронираните танкове”. 

Метафората е поета от писачи и журналисти и почва да обрасва с факти превръщайки се от метафора в буквална истина. В началото на петдесетте години са публикувани мемоарите на Хайнц Гудериан, командир на 19 корпус, към който се числи спомената 3 дивизия. И там той пак в едно двусмислено изречение пише: „поради непознаване на бойните качества и тактиката на нашите танкове полската поморска бригада ги атакува с хладно оръжие в конен строй и понесе чудовищни загуби”. Разбрано буквално това изречение е завършващият щрих на легендата.

А истината е доста по-различна. Следвайки тактика, тренирана още преди войната, 3 танкова дивизия се движи в смесени бойни групи, състоящи се от пехота, артилерия и танкове. С една такава група се сблъсква отряд от полския поморски кавалерийски полк и то точно когато немците посядат на слънчева полянка да обядват. Танковете и оръдията са прикрити в близката горичка (както повелява маскировката), а пехотинците хващат канчетата и се разполагат на тревата. Полските кавалеристи не вярват на късмета си, вадят сабите и в галоп се юрват да секат беззащитната пехота. Скритите танкове и оръдия обаче откриват огън и контраатакуват. Оцелелите поляци (около половината) бягат. Това е цялата история със сеченето на танкове. При това Гудериан е прав когато говори за непознаване на тактиката. Поляците знаят какво е танк, знаят че не се сече. Това което не познават е именно немската тактика на смесените групи. Виждайки само пехота те решават, че това е подразделение на пехотна дивизия и атаката ще е лесна.

А след това идва речта на Уинстън Чърчил, идват мемоарите на Гудериан и легендата тръгва.

В този контекст е интересен въобще въпросът назадничава ли е била кавалерията в годините на втората световна война. В английската и американската армии например кавалерия практически няма. Старата кавалерия в Англия през трийсетте години е преоседлана на танкове и става броне-кавалерия. В САЩ започват малко по-късно (след началото на европейската война), но пък наваксват бързо заради огромният капацитет на автоиндустрията си. Един автор шеговито пише,че моторизирани дивизии в американската армия няма, защото на практика те всички са моторизирани – американската армия почти не ползва конен транспорт. В „моторизираната” немска армия например моторизирани и танкови са само около 15 процента от войските, а останалите бавно трополят отзад на конски каручки. При това немската армия има и истинска кавалерия – всяка пехотна дивизия има разузнавателен кавалерийски (конен) ескадрон, в армията има и две-три истински кавалерийски дивизии.

Най-много кавалерия обаче има в съветската армия и естествено това е използвано като простонародно обяснение защо през 1941 година нещата тръгнаха лошо. Според тази теза в съветската армия имало много стари кавалеристи (да си спомним например за мустакатия маршал Будьони, за който английският историк Базил Лидъл Хард пише, че мустаците били по-големи от мозъка му) и тези стари пушки не разбирали от танкове и моторизация и пречели с всички сили на прогреса.

На сър Базил може да се каже да не се майтапи с руските мустаци, а да си погледне собственото дворче, където един друг мустакат маршал Монти (фелдмаршал Мондгомери, национален британски герой) обогатява военната наука с такива перли на безсмислието като използване на танкови войски за защита на минни полета.

В реалната история на съветската армия нещата са по-различни. Както всичко друго през втората световна война нещата тръгват от първата. В първата световна война кавалерията не просто не се доказва. Тя се издънва! Най-голямата английска танкова атака трябва да бъде развита от кавалерията (танковете пробиват отбраната, но поради технически ограничения кавалерията трябва да развие успеха). Танковете се оправят, кавалерията се замотава, цялата операция се проваля. Въобще на западния фронт, от който се учат френски, английски и германски офицери, кавалерията се представя като скъпоструващ реликт на средновековието. 

В Русия пък се развихря жестока и всеобхватна гражданска война, водена предимно в маневрен вариант с огромни кавалерийски маси – не само дивизии, а цели армии от стотици хиляди конници. Въоръжени не само с коне и саби, но и с пушки, качени на каляски-тачанки картечници, леки конни оръдия, дори авиация и бронетанкова техника (танкове, бронеавтомобили, броневлакове). Този опит, минал незабелязан от западните експерти, е родилната люлка на повечето червени командири от трийсетте години, и е естествено те да харесват това, с което са победили „лошите капиталисти и империалисти” навремето. Не може обаче да се говори за религиозно следване на стари модели, напротив съветската кавалерия постоянно се съкращава през втората половина на трийсетте години, като старите кавалерийски дивизии стават танкови и моторизирани дивизии и бригади (очевидно се следва английският модел, считан за най-напредничав за времето си).

Началото на съветско-германската война обаче тръгва много зле за първите – огромната орда танкове и прочие съветска бронирана техника просто се разтапя като снежинка под топло априлско слънце. И тогава се оказва, че маневрени войски в съветската армия не са останали, нещо повече – опитът от първите месеци война показва, че конниците (кавалерийските дивизии) са по устойчиви в условия на обкръжение на широк фронт. Казано просто – танковите части в обкръжение бързо остават без гориво и без техническа поддръжка, и се изоставят, а конните нямат проблем, особено в белоруските и украински гори – конете пасат трева и листа, от широк път като танка не се нуждаят, минават по всяка тясна пътека, по която немски танк и бетеер ще се заклещи между брезичките, и накрая ако конниците останат без храна, самият кон е самоходен хранителен ресурс. 

В тези условия кавалерията в съветската армия преживява кратък бурен разцвет, който постепенно ще се измести от новите танкови войски след 1943 година, и ще изчезне безследно малко след края на втората световна война.

И сега е моментът да се види толкова ли назадничава е кавалерията и толкова ли напредничава е моторизираната армия. Днес отговорът е очевиден, но нека не мерим онова време с днешен аршин. В онези години конете все още са основен двигател на индустрията и особено на селското стопанство, а автомобилите, камионите и тракторите са скъпа екзотика. Една голяма наборна армия се формира от хора с опит от гражданския си живот и е естествено, ако повечето такива да могат да яздят, но малко имат шофьорска книжка, не автомобилът, а конят да е двигателното средство за масовата армия. Освен това самите превозни средства армията не държи на склад, а мобилизира при война от цивилното стопанство. Ако това стопанство има много коне, но малко камиони, изборът е очевиден.

Кавалерията обаче е особен случай, елитни войски. Това не е просто пехота с каруци в обоза, това е изцяло мобилна армия, макар и ползваща за траспорт коне вместо камиони и артилерийски влекачи с произтичащите от това ограничения – например по-малко тегло на оръдията (т.е. по‑малък калибър или други характеристики), и т.н. Една типова кавалерийска дивизия от периода по бойни възможности приблизително се равнява на около третина от немска моторизирана дивизия, т.е. кавалерийски корпус от три дивизии е горе-долу равен на моторизирана дивизия. При това кавалерията си е точно мотопехота – кавалеристите обикновено не атакуват в конен строй, а само се придвижват в тила по този начин. По същия начин мотопехотата обикновено не атакува качена на камиони и бетеери, а само се придвижва на тях до мястото на сражението. Естествено изключения и в двата случая има, но именно изключения. При това в условията на гориста и планинска местност, както и вече споменатия случай на обкръжение, кавалерията се оказва по-ефективна от моторизираните войски – не се нуждае от пътища, храна (гориво) за конете расте под краката, а не се доставя от тила, храна за войниците, ако се наложи, също има – конете. Накрая един кавалерист, конник, по самото си естество е елитен войник – самата езда предполага високи физически изисквания, и като следствие по-висока бойна ефективност.

Накрая възниква въпросът, защо ако кавалерията е толкова ефектива, изчезва почти веднага след края на втората световна война окончателно и безвъзвратно. Това става поради вече споменатите причини – постепенно авто-техниката става водеща в индустрията, а конете отиват в историята. С тях в историята отиват и хората, които могат да ги яздят и да се грижат за тях. Процентът на автомобило-грамотните сред населението расте, както расте и броят на автомобилите и камионите. Така създаването на големи кавалерийки съединения става просто невъзможно.

С проблема се сблъсква още съветската армия през втората световна война и запълва дупката с жители на все още средновековните средноазиатски републики, а поради липса на коне се правят опити за използване на камили (звучи куриозно, но две от тези камили, впряг на 76мм оръдие, тръгвайки от Сталинград 1942 година, стигат до Берлин 1945 и дори участват в щурма на Райхстага, а после доживят дните си в московския зоопарк, където дълги години са „основна атракция – герои от войната”. В началото на 21 век в град Ахтубинск дори е открит паметник на двете прословути камили Миша и Маша). Появата на атомната бомба и ползата от бронетранспортьори за превоз в близкия фронтови тил, особено при заплаха от огневи налет на далекобойната тежка артилерия или на авиацията, прави изборът очевиден веднага щом се откриват възможности за практическата му реализация. В резултат кавалерията, въпреки немалките си бойни възможности, напуска завинаги бойните полета.

Накрая можем да кажем, че в началото на двадесет и първи век кавалерията отново се възражда, но под формата на елитни полицейски и армейски планински части. В полицията конниците се ползват за борба с безредици и контрол на места, неподходящи за моторна техника, като паркове и гори. В армията отново се сещат, че планинските терени с тесни пътечки и без асфалтирани широки пътища не са идеалното място за бронетранспортьори и танкове. Жестоко и кърваво доказателство за руснаците стават афганистанската и чеченските войни.

В някои армии, като американската например, напоследък се възражда и друг реликт, за който навремето подиграват италианската армия - берсалиерските (велосипедни) части. Американските спец-части Делта Форс започват да експериментират с планински велосипеди. Други забравени видове бойна техника в условията на „несиметрични” бойни действия също излизат от небитието – бронирани влакове,  самоделки „техникал” – високопроходим пикап или камион с големокалибрена картечница или малокалибрена ЗСУ в каросерията, американските самолети за огнева поддръжка Спуки – бивши товарни самолети с оръдия в товарния отсек за стрелба по наземни цели, за борба с наркотрафика в САЩ се разрабтват бойни дирижабли и въобще можем само да гадаем какво още ще се роди в тази насока.

Във всеки случай времето на свръх-технологични и свръх-скъпи оръжия като че ли отива към края си. Добър пример е следния черен виц: Съобщение в пресата „Вчера американски самолет с управляема бомба, струваща 1 милион долара, е унищожил в Афганистан стадо от 20 овце, струващи общо петстотин долара. Светът с интерес следи икономическото съревнование на суперсилите”.