Генерал Стефан Тошев или как ги вбесихме прусаците

Генерал Стефан Тошев, командващ Трета българска Армия през 1916 година (разбирай срещу власите, дето се давят накрая на Дунава, ма иначе столицата им е втори Париж, трети Лос Анджелис, четвърти Царевград Търнов), се записва в националната история с най-тънката шега срещу немец, която някой някога си е позволявал.

Всичко започва през август 1916 година, когато румънците, неясно защо, решават да воюват с България. Тъпа идея, ма на влах какво да му обясняваш... По това време България има три армии - две силни на македонската и гръцката граница да учат на обноски англичаните и французите (и сичкото колониални войски, които събрали барабар с неколко неизбегали гърци и сърби). В северна България се намира трета армия, която е по-скоро скелет на армия щото почти нема войници. На база на тая диспозиция именно румънците решават да се пробват, демек да повторят похода от 1913 година. Да напомним събитията - през пролетта на 1913 година България разбива турската армия в първата балканска война, а съюзниците сърби/гърци/черногорци окупират Македония и се захващат да изколят всеки, имал глупостта да се нарече българин.

Българската армия и целият народ настръхват, а цар Фердинанд, яхнал вълната, решава да прави Велика България на Балканите. И като за майтап номера почти минава - за една седмица съюзничките са разгромени, и тогава се намешват Великите Сили. Сакън, викат, мир да има. И българската армия, вместо да довърши останките от съседите, прави мир. А Румъния, нахлува в северна България, щото на влашки под мир май друго разбират.

В резултат Румунеско строи двореца в Балчик щото е румунеско. И ето ти 1916 година, първата световна война, България вече е блицкригнала Сърбия, отмъкнала шампанското на английския генерал Милн и записала култовата фраза "стига сте се ръгали, писна ни да ви трепем". Пърдон, това е от 1917 година, от Дойран, а от 1915 е шопския лаф "Дотука е България, натам е Сърбия" в отговор на немски офицер защо спряло настъплението при река Тимок. Та със сичкото си мозък Румунеско решава да докопа още некоя паланка.

Трета българска армия под командването на генерал Стефан Тошев е най-слабата. На теория няма шанс. И генерал Тошев решава да действа активно, на принципа "щом нямаш сила за отбрана, бий".

Първата цел е град Тутракан. Завзет през 1913 от румънците, градът е превърнат в истинска крепост с железобетонни фортове по последна дума на военната мода. Генерал Тошев казва на общия главнокомандващ, пруският генерал Макендзен, че трета армия ще щурмува града на 5 септември 1916 година. Според генерал Тошев градът ще падне до вечерта. И тогава почва скандалът - генерал Макендзен тежко казва "Господин генерал, немската армия вече трети месец щурмува безуспешно Вердюн, а Вердюн е много по-слаба крепост от Тутракан". "Господин генерал - отговаря без да му мигне окото генерал Тошев - вие забравяте, че Вердюн се щурмува от немци и се отбранява от французи. Тутракан се отбранява от румънци, а ще го щурмуват българи." Макендзен почервенява, демонстративно се врътва и си тръгва без да обели дума. Тутракан пада до обяд на следващия ден.

Резултатът е просто невероятен. Следващ по пътя е град Силистра с гарнизон и укрепления, дори по сериозни от тутраканските. Когато обаче командващият силистренския гарнизон румънски офицер научава за падането на Тутракан, просто побягва, изоставяйки армията. За това след войната е съден от РУМЪНСКИ военен съд. А самите войници, виждайки бягството на командващия, се втурват да се спасяват кой както може. И няколко хиляди души просто се издавят в Дунава. Та от там идва фразата "власите се давят на края на Дунава".

Такива ми ти работи.

Но сагата на генерал Тошев не свършва тук. Малко по-късно Макендзен идва на инспекция на съюзната армия във Варна. Вместо да поздрави първо командващия, той започва да си говори с група германски младши офицери. Генерал Тошев, слязъл от генерал-щабния вагон, просто се обръща и си влиза обратно вътре. Скандалът става международен - по искане на немския кайзер цар Фердинанд праща генерал Тошев в оставка. При това адютант на генерал Тошев е не кой да е, а престолонасленикът, бъдещият цар Борис Трети.

Черната смърт или двама души във ковчега на мъртвеца?

Няколко системи оръжие от втората световна война са придобили легендарна слава - съветският танк Т-34, английският изстребител Спийтфайър, американският самолетоносач Саратога, германският противотанков гранатомет Фаустпатрон и японските камикадзе. Но нищо, ама нищо не надминава славата на Летящия Танк, той също Черната Смърт, Железния Густав, Циментовия Бомбардироващ, или казано па руски Щурмавик Ил-Два. Самолет, за който самият Генералисимус е казал, че е необходим като въздуха за войските и затова е произведен в над 35 хиляди екземпляра. Битува легенда, че това е най-масовият самолет (или поне боен самолет) в света, но ако погледнем статистиката на платнения "кукурузник" По-2, също използван като лек бомбардировач, малко историците са се поизхвърлили. Общата бройка се върти между 35 и 40 хиляди самолета, като тук ефект дава и военната статистика, когато масово се приемат и веднага бракуват дефектни самолети, след войната Вожда решава да използва това като повод за така-нареченото авиационно дело и праща тълпа висши военни и политици да изучават в трион в ръка флората и фауната на Чукотка. Пак добре, че просто не ги разстрелват. След 53-та повечето се връщат на "отговорна държавна работа".

Щурмовик Ил-2 е легенда. В началото на 21 век една руска компютърна фирма пуска авиосимулатор "Ил-2", останал и до днес най-популярния авиосимулатор в света. През войната немците се опитват да го имитират модернизирайки Юнкерс-87 Щука с подкрилни оръдия и създавайки германският "щурмовик" Хеншел-129. И двата са много ефективни машини за фронтова поддръжка, но не изместват Щурмовик от първото място. Остава обаче някак настрана въпроса, наистина ли Ил-2 е чак пък такъв ненадминат самолет.

Отговорът е даден от съветски военни експерти още през войната - полигонни изпитания, в идеални условия и изпълнявани от пилоти-инструктори, показват че ефективността на "Летящия танк" срещу истински такива е точно равна на НУЛА. За ползата от бронята говори фактът, че съотношението бойни полети - загуби при тези самолети е най-лош от едва ли не всички бойни самолети, използвани от всички воюващи държави. Обикновените, небронирани едномоторни английски и американски изтребители се оказват не по-малко ефективни, немците масово ползват като ударни самолети Месершмит-109, дори българската армия с голям успех през септември 1944 използва Ме-109 за удари по немски обекти в Македония.

Леките изтребители имат едно голямо предимство пред Ил-2 - много по-висока скорост (550-650 км/ч, докато претоварения с броня Ил-2 с мъка вдига 450 км/ч). Естествено това се отразява на маневреността и способността на самолета да избегне както вражеските изтребители, така и зенитния огън. Ползата от бронята е силно преувеличена - масовите 20мм и 37мм немски автоматични зенитни оръдия пробиват бронята на Щурмовика на нормална прицелна дистанция (2-3 км т.е. в реалната зона на обстрел). Самата идея за брониран щурмови самолет е спорна - тя се ражда в началото на 30-те години, когато масовите автоматични зенитки са с винтовъчен калибър 7-8 мм, такова е и въоръжението на изтребителите. В края на 30-те години обаче навлизат масово 20-30 мм автоматични оръдия както зенитни, така и авиационни, в пъти по-мощни от зенитните картечници.

Получава се, че Ил-2, при цялата гениалност на конструкцията си, просто окъснява. Самолетът би бил идеален за 1930-та година, но е неадекватен през 1940-та. Теглото на бронята изяжда мощността на двигателя, Илюшин (вече е признато, че решението е лично негово за да доизбута полетните характеристики до заявените), маха втория член на екипажа, правейки самолета едноместен. И пак скоростта е 100 км/ч под типовите изтребители, а бомбения товар с мъка 400 кг.

Още по-неадекватно се оказва въоръжението на самолета. Прекрасните 23мм оръдия ВЯ, специално проектирани за борба с леки танкове, се появяват точно когато леките танкове напускат сцената. Срещу средни, камо ли тежки ефективността им е нищожна. Освен тях Ил-2 носи 400 кг бомби (стандартно 4 по 100 км в бомбовия отсек) плюс подкрилни 132 или 82 мм реактивни снаряди. И реактивните снаряди, и бомбите са ефективни само срещу небронирани цели. Дори срещу леки танкове както точността, така и взривният им ефект са недостатъчни.

Чак през 1943 е създадено ефективно противотанково оръжие 1.5/2,5 кг кумулативни авиобомби. Това са малки бомбички с тегло килограм и половина и кумулативна бойна част в корпус на стандартни 2,5 кг осколъчни авиобомби. Ил-2 може да носи няколко стотин такива бомбички, които просто наръсва над танковата колона. Ефектът е невероятен - един самолет унищожава наведнъж два-три танка, ескадрила ликвидира танков полк.

Но това си е импровизация - Ил-2 си остава смотан самолет, пилотите на щурмоваците са смъртници и го знаят, още по-зле е положението на задните стрелци. След като става ясно, че в едноместен вариант Ил-2 няма никакъв шанс, Илюшин импровизира със задна небронирана кабина. Задните стрелци дори нямат бронирано стъкло, резултат средно 5 загинали стрелци на един пилот. Думата си казва и съкратената подготовка на пилотите във военно време, както и лошото качество на самолетите - в авиационните заводи работят 14 годишни деца. Бащите мрат на фронта.

И все пак побеждават.