Самолетоносачът се готви да завладее света
И така след редица проби и грешки към края на първата световна война в Англия започва строежа на както го наричат "почти"-първия истински самолетоносач Хермес (HMS Hermes). Почти, защото в Япония решават да не остават по-назад и няколко месеца по-късно започват строеж на копие на Хермес, наречено Хьосьо (Hōshō). Или почти копие, защото Хьосьо си има остров, но димоходите са отделни, разположени по единия борд. Войната завършва, бюджета почва да се орязва и Хьосьо е построен преди батко си Хермес.А какви ги вършат хамериканците? Докато Япония и Великобритания строят двата първи истински самолетоносача с остров край борда в САЩ се появява Ленгли (USS Langley) - копие на не-особено удачния английски Аргус (HMS Argus) т.е. кораб с мостик под палубата. Същевременно там отчитат грешката с кърмовите димоходи и монтират странични, изнесени край борда. Въобще Ленгли претърпява не по-малко метаморфози от горкия Фюриъс, доживява като авиотранспорт до втората световна война и има съмнителната чест да е първия потопен американски самолетоносач. Хермес пък е първият английски самолетоносач, потопен от палубни самолети, познайте чии. А Хьосьо доживява дните си в Токийското пристанище, макар да взема епизодично участие в някои известни битки, ползван е за транспорт на военнопленници след края на войната и е нарязан за метал през 1946 година, такива ми ти работи.
А малко след това се случва Вашингтонската конференция по разоръжаване и всичко се променя. По това време, току-що победилите съюзници САЩ, Япония и Великобритания, набрали инерция се готвят, ма съвсем без майтап, да воюват помежду си. В строеж са толкова тежки артилерийски, броненосни кораби, че даже американските финансисти се замислят за разходите. В същото време Британия е фалирала, а в Япония 90 процента от населението кара на безсолен ориз, щото няма пари за сол. Театър на абсурда и спомената конференция е свикана за да му сложи край.
Най-общо на нея високите представители се разбират да спрат строежа на нови кораби, да ограничат общото водоизместване на наличните в строй, а по-отношение на строящите се е решено да се преоборудват в други, където съответната държава има свободен лимит водоизместване, или да се нарежат.
Именно в резултат на тази конференция се появяват първите тежки самолетоносачи. Дотогава никой не планира нищо сериозно, но изведнъж всичко държави се оказват с надхвърлен лимит по линейни кораби и крайцери, няколко в строеж почти пред завършване (30-40 хиляди тона) и свободен лимит за самолетоносачи. Така се раждат бъдещите легенди на втората световна война Лексингтън (USS Lexington), Саратога (USS Saratoga), Кага (Kaga) и Акаги (Akagi). Англичаните минават този процес малко по-рано, да напомним, когато пращат в оставка куку-адмирал Фишер и се хващат за главата какво да правят с почти построените му неведоми, неброннирани, но въоръжени с чудовищни 460мм оръдия, линейни крайцери (Courageous class aircraft carrier). Споменатите оръдия също са създадени и поради липса на каквито и да било други идеи се появява супер-абсурда клас монитори Генерал Волф (HMS General Wolfe), кораб, способен да стреля само надясно, щото не може да завърти супер-оръдието си наляво.
За да се разбере по-добре ситуацията да напомним, че дотогава в САЩ и Япония си имат само Хьосьо и Ленгли, с вместимест десетина самолета. Изведнъж двете държави получават кораби, способни да носят над 80 самолета всеки. При това ролята на самолетоносача е толкова неясна, че на конференцията никой не ограничава броя на палубните самолети, но пък сериозно се обсъжда калибърът на главната артилерия да не е повече от 203мм. Именно такива оръдия и получават горните четири творения. Японските всъщност 200мм, но разликата е въпрос на национални предпочитания. При това на американските в бойни кули - четири двуоръдейни, две-по-две пред и зад острова (може само да гадаем как огромните оръдия стрелят през палубата над главите на пилотите в самолетите. А японците избиват рибата като монтират шест оръдия (по три на борт) в бортови каземати почти над повърхността на водата, а други четири в две кули разполагат на втората излетна палуба.
А да - след Хьосьо японците смело се връщат към подпалубния мостик, че и копират английската концепция за излитане на самолети направо от хангара, но понеже Акаги и Кага имат два хангара, те монтират такива излетни палуби и на двата. Та именно на горната такава, т.е. средна палуба, се разполагат 200 милиметровите кули от двете страни на излетната палуба. Гледката на налитащ с пълна пара кораб, водещ оръдеен огън с четири тежки цеви по курса и с излитащи между барутните пламъци на залповете бойни самолети явно трябва да показва на врага духа на Ямато.
При това американците вкарват димоходите в острова, а японците прилагат вариант с перпендикулярни на борта, бортови димоходи, отвеждащи пушека настрани. Това изиграва лоша шега на японците, когато в един момент усещат, че са прекалили и започват реконструкция на първите си тежки първенци. Кага и Акаги сдобиват острови, нормални излетни палуби и се отървават от част от безполезните 200мм (ония в кулите), но си запазват още по-безполезните в казематите. Димоходите обаче остават, при това със заслужаващо съжалително уважение постоянство японците строят и следващите си, вече истински самолетоносачи, по този модел.
Американците дълго време игнорират, въпреки очевидните признаци за обратното, безсмислените 203мм оръдейни кули на Лексингтън и Саратога. При това двата кораба (ако забравим за идиотските кули) са без съмнение най-добрите самолетоносачи за времето си. Могат да носят над 80 самолета, развиват скорост от над 30 възела, и от самото начало са строени правилно (или почти) - с една обща излетна палуба, със способност да обслужват своите 80 самолета и най-важното - да ги вдигат във въздуха.
И сега е моментът да уточним кои са основните качества правещи един самолетоносач от клатещо се, смотано, мокро и късо летище в господар на моретата. Те са:
- способност да носи много съвременни (много важен детайл) самолети. Или както просто и ясно казват американците "Всеки самолетоносач е толкова добър, колкото добри (и много) са самолетите му."
- способност да осигурява бойните действия на тези самолети т.е. да може да ги побере в подпалубните хангари (на никой нормален самолетоносач самолетите не ръждясват по полетната палуба), да ги осигури с боеприпаси и гориво за достатъчно дълго време, корабният екипаж да е в състояние да поддържа полетните операции с приемливо темпо (т.е. самолетите да могат без проблем да излитат и кацат, без да си пречат)
- всичко останало е вторично, освен едно нещо, което американците привнасят през втората световна война и им носи победата - радарът
Лексингтън и Саратога, по случайност едва ли не, получават тези качества по рождение - първите подобни самотоносачи в света. Бойните кули не помагат, но и не пречат, затова реконструкцията по премахването им започва чак през 1942 година т.е. след влизане на САЩ във втората световна война. Лексингтън не доживява това - потопен през май 1942 от японските палубни самолети, а "Добрата Стара Сали" минава през реконструкция, на мястото на 203 милиметровките се появяват универсални, зенитни оръдия. Корабът изкарва цялата война, участва в почти всички сражения, дори известно време поддържа помръкналия имидж на Великобритания и геройски загива край остров Бикини по време на изпитания с ядрено оръжие. Забележителен край за забележителен кораб.
А Кага и Акаги се прочуват с атаката над Пърл Харбър, за да будат потопени шест месеца по-късно край остров Мидуей.
А междувременно Япония, САЩ и Великобритания планират "истински" самолетоносачи. Но какво значи истински - отново определяща е военната стратегия, която се корени в наличните неналичности и всичко се замозатваря в себе.