Кораби, самолети, геополитика, история и прочие заметено под килима мръсно бельо на великите сили

Огнестрелното оръжие показва зъби – втората половина на 15 / началото на 17 век

През втората половина на 15 век се появяват три нововъдения, които в перспектива (макар и не веднага) принципно променят огнестрелните оръжия – първото наистина ефективно ръчно огнестрелно оръжие „аркебуз”, леенето на чугун и изобретяването на зърнестия барут.

Аркебузата е оръжие, съчетаващо добрите страни на крепостната пушка (голяма далекобойност и точност) и рицарската мортирка (способност за стрелба от ръка). Дълга малокалибрена тръба (1,5 – 2 см) се монтира на лека дървена ложа с приклад. Оръжието е сравнително леко (до 5 кг) и стреля с малки оловни куршуми с лек барутен заряд, има малък откат и може да се ползва за стрелба от ръка, но при това дългата цев осигурява достатъчна начална скорост и праволинейност на куршума, така че оръжието може да води прицелен огън до 70-80 метра, запазвайки убойната сила срещу небронирани хора и коне, а срещу леки брони е ефективно до 30-40 метра. Запалването е все така примитивно – фитил се поднася с другата ръка до запалния отвор, което при дългата цев прави проблем прицелването, понеже войникът държи оръжието с една ръка за приклада опрян в рамото. Затова предната част на цевта трябва да се подпре в нещо – най-често се ползва рамото на колега или стрелеца носи дървена пръчка с вилообразна стойка на края. Нито по скорострелност, нито по далекобойност и точност аркебузата превъзхожда добрите стари лък и арбалет, но има едно голямо предимство – обучението на стрелците и обслужването на оръжието са много прости. За използване на арбалет стрелците минават седмици подготовка, стелбата с лък се учи кажи-речи от люлката, а стрелец с аркебуз може да бъде обучен направо за един слетобед. 

В края на 15 век е измислено просто устройство, което решава основния проблем – нуждата ос опора за цевта: изобретен е фитилния, змиевиден затвор т.е. запалително устройство със спусков лост (спусък).

Змиевидният, фитилен затвор е прост S-образен лост с пружинка. В единия му край се слага горящ фитил, другият е свързан към спусък. Щом се натисне спусъкът лоста се завърта, фитилът допира запалителния отвор и следва изстрел. Това позволява втората ръка на стрелеца да е свободна и той може да държи с нея предната част на дървената ложа. Така вече няма нужда от стойка за цевта и аркебузата става наистина персонално оръжие.

Леенето на чугун променя напълно артилерията. Първото приложение е отливане на кълбовидни чугунени снаряди – ядра. Това веднага показва пътя на каменните и железни снаряди, както и големокалибрените бомбарди, а по-късно и на кованите железни оръдия. Естествено старото не се предава веднага – има голяма инерция, но до края на 16 век цялата стара артилерия отива в историята. Чугунените ядра имат много по-висока плътност и относителна здравина спрямо камъка, освен това много по-малка пластичност от оловото и дори желязото. Освен това могат да се изстрелват от дългоцевни оръдия с голям барутен заряд. В резултат едно 10 кг чугунено ядро има по-голяма разрушителна сила от 500 кг каменно. Новите снаряди променят и оръдията – с тях е изгодно да се стреля от дългоцевни оръдия с голям барутен заряд, а старите железни ковани оръдия не са достатъчно здрави за целта. Затова те постепенно са изместени от лети оръдия. Също отиват в историята оръдията със задно зареждане – налягането на барутните газове оставя като перспективни единствено затворените отзад оръдия с предно зареждане.

Чугунолеенето решава частично и проблема с летите оръдия – технологията е много по-евтина от бронзолеенето, но пък летите чугунени оръдия при равни характеристики са по-чупливи и затова трябва да са по-дебелостенни и тежки. Те пък постепенно се налагат във флота, защото чугунът има по-висока корозионна устойчивост на солената морска вода от бронза. По-голямото тегло там не е такъв проблем като в сухоземната артилерия.

Третото важно нововъдение е зърнестия барут – по сравнително лесна технология от стария прахообразен баруг се получава барут с консистенция на едър пясък или житени зрънца. Прахообразния барут се овлажнява до много гъста каша, прекарва се през сито върху восъчна хартия или пергамент, при което се получват малки зрънца с размер дупките на ситото, след което се изсушава отново. Зърненият барут има по-ефективен модел на разпространение на запалването и затова при равно тегло е по-мощен от прахообразния. Освен това е по-удобен за употреба и транспортиране.

В такъв вид огнестрелните оръжия срещат 16 век и епохата на завладяване на Америка от испанците. Куриозно, но това дава втори живот на старите ковани железни оръдия – те са евтини, леки, в изобилие (наследство от доброто старо време) и достатъчно ефективни срещу туземците. Затова стават основа на артилерията на конкистадорите. Използват ги масово и за въоръжение на колониалните кораби – вместо специални военни кораби просто набързо се въоръжават с каквото има под ръка всякакви корита. Старата артилерия окончателно се доказва като морално остаряла по време на войната между Испания и Англия, известна като „Разгромът на Непобедимата Армада”. След това цялата тая железария отива за претопяване.

16 век е характерен с това, че както материалната част, така и тактиката на артилерията навлиза в пълен застой. Оръдията са копия на вече създадени в края на 15 век образци, използват се предимно за обсади, също на кораби, но със съмнителна полза. А в полево сражение дори не са помощно оръжие, а нещо като украса – разполагат ги както дойде и стрелят според каквото се получи. Получава се най-често нищо.

От друга страна именно през този период редица математици поставят основите на балистиката, макар че никой още не я ползва на практика. Пак тогава се въвежда принципът да се мери калибърът на оръдията според теглото на чугуненото гюле. Това е важно дори защото всяко оръдие има собствен калибър и обикновено преди всяка битка се провежда дълга и тегава процедура по разпределние на гюлетата по оръдия. Често в този момент се оказва, че има оръдия, за които не са взети подходящи гюлета, а също има гюлета, несъответстващи на никое оръдие. Меренето на калибъра по теглото поне облекчава и ускорява процеса на сортиране.

По интересно е въвеждането на нов боеприпас за мортирите – те също се правят вече чрез леене, но не стрелят с каменни гюлета, а с експлозивни бомби. Две кухи полусфери от чугун се сглобяват с помощта на винтове и през отвор се напълват с барут. Преди изстрел отворът се затваря с устройство с бавногорящ фитил, фитилът се запалва и при попадение бомбата избухва. С оръдия няма смисъл да се стреля по този начин, защото малкият калибър прави бомбите прекалено маломощни.

Ако артилерията е в застой, то ръчното огнестрелно оръжие преживява бурен прогрес. Фитилният затвор прави аркебузата ефективно персонално оръжие. Майсторите на брони се опитват да спрат прогреса с по-дебели брони, но пък оръжейниците въвеждат утежнен аркебуз, наречен „мушкет” – със същия калибър около 2 см, но по-дебела цев и стрелящ с повече барут. Новото оръжие отново връща в употреба стойката, но пък пробива от 100 метра всяка броня и окончателно праща рицарите в историята. Променят се армиите – основа става смесената пехота от стрелци с аркебузи (аркебузери) и мушкети (мускетари), подпомагани от примерно същото количество копиеносци с дълги копия – пики (пикинери). Една такава армия се движи на смесени групи мускетари и пикинери (около 500 човека общо) в плътен квадрат, като пикинерите пречат на противника да се сближи за ръкопашен бой, а мускетарите обстрелват противника.

Кавалерията, дотогава основна ударна сила, става спомагателна и принципно се променя. Старата бронирана рицарска кавалерия е заменена от така наречените рейтари – леки конници, въоръжени с огнестрелно оръжие, които се сближават в галоп до пехотното каре, обстрелват го и се оттеглят за презареждане. Целта им е да предизвикат паника, подпомагайки собствените пехотинци.

При това аркебузата и мушкетът не са идеални за конници и много скоро това довежда до появата на два нови типа оръжия – скъсената пушка (карабина) и пистолетът. Първо аркебузата е скъсена (прототип на карабина), после става ясно, че фитилния затвор не е много удобен за конници и е въведен нов, по-удобен, но много по-скъп, колесен затвор. Конструкцията му напомня голямо колелце на запалка с камъче с вградена часовникова пружина. Преди стрелба се навива с ключе и може да се носи зареден. При нужда само се натиска спусъкът. 

Устройството има редица недостатъци, като риск от случаен изстрел, но определено решава проблемите с фитилния затвор. Затова пък е много скъпо и освен в кавалерията не намира широко приложение. Скоро скъсената аркебуза с колесен затвор се превръща в още по-къс пистолет – конниците отчитат, че им е по-удобно да стрелят с една изпъната ръка, докато държат юздата с другата. Затова прикладът е напълно излишен и дори пречи. Прикладът е отрязан, дръжката придобива форма, удобна за държане с една ръка, още повече е скъсена и цевта, стрелбата от упор прави дори скъсената цев излишно дълга, пък и така се подобрява баланса на оръжието.

Към края на 16 век се появява трети тип затвор, но все още не особено надежден – кремъчен. При него парче кремък, монтирано в устройство, подобно на чукче, се удря в метална пластинка. Образуват се искри, които припалват барута. Този нов затвор ще измести фитилния и колесния, но дотогава има да минат още сто години.

Освен това на ново ниво се възраждат добрите стари крепостна пушка и рицарска мортирка под формата на станочни и ръчни мушкетони. Това са вариант на мушкетите с по-къса и големокалибрена цев, срелящи с малки снаряди и картеч. Първите са по-мощни, монтират се на крепости и кораби с помощта на проста въртяща се стойка, вторите са ръчни оръжия, популярни сред конници и моряци. Станочните мушкетони се монтират на въртящи се вилообразни стойки, имат силен откат и са по същество свръхлеки оръдия с мушкетен запалителен механизъм, вторите са големокалибрени късоцевни ръчни оръжия за стрелба с картеч и едри сачми от упор по гъсти групи противници. Затова и намират употреба в конницата за стрелба по пехотни карета, а също във флота при абордажни атаки. И естествено поради своите качества пистолетите и мушкетоните стават любимо пиратско оръжие.