Генерал Стефан Тошев или как ги вбесихме прусаците

Генерал Стефан Тошев, командващ Трета българска Армия през 1916 година (разбирай срещу власите, дето се давят накрая на Дунава, ма иначе столицата им е втори Париж, трети Лос Анджелис, четвърти Царевград Търнов), се записва в националната история с най-тънката шега срещу немец, която някой някога си е позволявал.

Всичко започва през август 1916 година, когато румънците, неясно защо, решават да воюват с България. Тъпа идея, ма на влах какво да му обясняваш... По това време България има три армии - две силни на македонската и гръцката граница да учат на обноски англичаните и французите (и сичкото колониални войски, които събрали барабар с неколко неизбегали гърци и сърби). В северна България се намира трета армия, която е по-скоро скелет на армия щото почти нема войници. На база на тая диспозиция именно румънците решават да се пробват, демек да повторят похода от 1913 година. Да напомним събитията - през пролетта на 1913 година България разбива турската армия в първата балканска война, а съюзниците сърби/гърци/черногорци окупират Македония и се захващат да изколят всеки, имал глупостта да се нарече българин.

Българската армия и целият народ настръхват, а цар Фердинанд, яхнал вълната, решава да прави Велика България на Балканите. И като за майтап номера почти минава - за една седмица съюзничките са разгромени, и тогава се намешват Великите Сили. Сакън, викат, мир да има. И българската армия, вместо да довърши останките от съседите, прави мир. А Румъния, нахлува в северна България, щото на влашки под мир май друго разбират.

В резултат Румунеско строи двореца в Балчик щото е румунеско. И ето ти 1916 година, първата световна война, България вече е блицкригнала Сърбия, отмъкнала шампанското на английския генерал Милн и записала култовата фраза "стига сте се ръгали, писна ни да ви трепем". Пърдон, това е от 1917 година, от Дойран, а от 1915 е шопския лаф "Дотука е България, натам е Сърбия" в отговор на немски офицер защо спряло настъплението при река Тимок. Та със сичкото си мозък Румунеско решава да докопа още некоя паланка.

Трета българска армия под командването на генерал Стефан Тошев е най-слабата. На теория няма шанс. И генерал Тошев решава да действа активно, на принципа "щом нямаш сила за отбрана, бий".

Първата цел е град Тутракан. Завзет през 1913 от румънците, градът е превърнат в истинска крепост с железобетонни фортове по последна дума на военната мода. Генерал Тошев казва на общия главнокомандващ, пруският генерал Макендзен, че трета армия ще щурмува града на 5 септември 1916 година. Според генерал Тошев градът ще падне до вечерта. И тогава почва скандалът - генерал Макендзен тежко казва "Господин генерал, немската армия вече трети месец щурмува безуспешно Вердюн, а Вердюн е много по-слаба крепост от Тутракан". "Господин генерал - отговаря без да му мигне окото генерал Тошев - вие забравяте, че Вердюн се щурмува от немци и се отбранява от французи. Тутракан се отбранява от румънци, а ще го щурмуват българи." Макендзен почервенява, демонстративно се врътва и си тръгва без да обели дума. Тутракан пада до обяд на следващия ден.

Резултатът е просто невероятен. Следващ по пътя е град Силистра с гарнизон и укрепления, дори по сериозни от тутраканските. Когато обаче командващият силистренския гарнизон румънски офицер научава за падането на Тутракан, просто побягва, изоставяйки армията. За това след войната е съден от РУМЪНСКИ военен съд. А самите войници, виждайки бягството на командващия, се втурват да се спасяват кой както може. И няколко хиляди души просто се издавят в Дунава. Та от там идва фразата "власите се давят на края на Дунава".

Такива ми ти работи.

Но сагата на генерал Тошев не свършва тук. Малко по-късно Макендзен идва на инспекция на съюзната армия във Варна. Вместо да поздрави първо командващия, той започва да си говори с група германски младши офицери. Генерал Тошев, слязъл от генерал-щабния вагон, просто се обръща и си влиза обратно вътре. Скандалът става международен - по искане на немския кайзер цар Фердинанд праща генерал Тошев в оставка. При това адютант на генерал Тошев е не кой да е, а престолонасленикът, бъдещият цар Борис Трети.

Черната смърт или двама души във ковчега на мъртвеца?

Няколко системи оръжие от втората световна война са придобили легендарна слава - съветският танк Т-34, английският изстребител Спийтфайър, американският самолетоносач Саратога, германският противотанков гранатомет Фаустпатрон и японските камикадзе. Но нищо, ама нищо не надминава славата на Летящия Танк, той също Черната Смърт, Железния Густав, Циментовия Бомбардироващ, или казано па руски Щурмавик Ил-Два. Самолет, за който самият Генералисимус е казал, че е необходим като въздуха за войските и затова е произведен в над 35 хиляди екземпляра. Битува легенда, че това е най-масовият самолет (или поне боен самолет) в света, но ако погледнем статистиката на платнения "кукурузник" По-2, също използван като лек бомбардировач, малко историците са се поизхвърлили. Общата бройка се върти между 35 и 40 хиляди самолета, като тук ефект дава и военната статистика, когато масово се приемат и веднага бракуват дефектни самолети, след войната Вожда решава да използва това като повод за така-нареченото авиационно дело и праща тълпа висши военни и политици да изучават в трион в ръка флората и фауната на Чукотка. Пак добре, че просто не ги разстрелват. След 53-та повечето се връщат на "отговорна държавна работа".

Щурмовик Ил-2 е легенда. В началото на 21 век една руска компютърна фирма пуска авиосимулатор "Ил-2", останал и до днес най-популярния авиосимулатор в света. През войната немците се опитват да го имитират модернизирайки Юнкерс-87 Щука с подкрилни оръдия и създавайки германският "щурмовик" Хеншел-129. И двата са много ефективни машини за фронтова поддръжка, но не изместват Щурмовик от първото място. Остава обаче някак настрана въпроса, наистина ли Ил-2 е чак пък такъв ненадминат самолет.

Отговорът е даден от съветски военни експерти още през войната - полигонни изпитания, в идеални условия и изпълнявани от пилоти-инструктори, показват че ефективността на "Летящия танк" срещу истински такива е точно равна на НУЛА. За ползата от бронята говори фактът, че съотношението бойни полети - загуби при тези самолети е най-лош от едва ли не всички бойни самолети, използвани от всички воюващи държави. Обикновените, небронирани едномоторни английски и американски изтребители се оказват не по-малко ефективни, немците масово ползват като ударни самолети Месершмит-109, дори българската армия с голям успех през септември 1944 използва Ме-109 за удари по немски обекти в Македония.

Леките изтребители имат едно голямо предимство пред Ил-2 - много по-висока скорост (550-650 км/ч, докато претоварения с броня Ил-2 с мъка вдига 450 км/ч). Естествено това се отразява на маневреността и способността на самолета да избегне както вражеските изтребители, така и зенитния огън. Ползата от бронята е силно преувеличена - масовите 20мм и 37мм немски автоматични зенитни оръдия пробиват бронята на Щурмовика на нормална прицелна дистанция (2-3 км т.е. в реалната зона на обстрел). Самата идея за брониран щурмови самолет е спорна - тя се ражда в началото на 30-те години, когато масовите автоматични зенитки са с винтовъчен калибър 7-8 мм, такова е и въоръжението на изтребителите. В края на 30-те години обаче навлизат масово 20-30 мм автоматични оръдия както зенитни, така и авиационни, в пъти по-мощни от зенитните картечници.

Получава се, че Ил-2, при цялата гениалност на конструкцията си, просто окъснява. Самолетът би бил идеален за 1930-та година, но е неадекватен през 1940-та. Теглото на бронята изяжда мощността на двигателя, Илюшин (вече е признато, че решението е лично негово за да доизбута полетните характеристики до заявените), маха втория член на екипажа, правейки самолета едноместен. И пак скоростта е 100 км/ч под типовите изтребители, а бомбения товар с мъка 400 кг.

Още по-неадекватно се оказва въоръжението на самолета. Прекрасните 23мм оръдия ВЯ, специално проектирани за борба с леки танкове, се появяват точно когато леките танкове напускат сцената. Срещу средни, камо ли тежки ефективността им е нищожна. Освен тях Ил-2 носи 400 кг бомби (стандартно 4 по 100 км в бомбовия отсек) плюс подкрилни 132 или 82 мм реактивни снаряди. И реактивните снаряди, и бомбите са ефективни само срещу небронирани цели. Дори срещу леки танкове както точността, така и взривният им ефект са недостатъчни.

Чак през 1943 е създадено ефективно противотанково оръжие 1.5/2,5 кг кумулативни авиобомби. Това са малки бомбички с тегло килограм и половина и кумулативна бойна част в корпус на стандартни 2,5 кг осколъчни авиобомби. Ил-2 може да носи няколко стотин такива бомбички, които просто наръсва над танковата колона. Ефектът е невероятен - един самолет унищожава наведнъж два-три танка, ескадрила ликвидира танков полк.

Но това си е импровизация - Ил-2 си остава смотан самолет, пилотите на щурмоваците са смъртници и го знаят, още по-зле е положението на задните стрелци. След като става ясно, че в едноместен вариант Ил-2 няма никакъв шанс, Илюшин импровизира със задна небронирана кабина. Задните стрелци дори нямат бронирано стъкло, резултат средно 5 загинали стрелци на един пилот. Думата си казва и съкратената подготовка на пилотите във военно време, както и лошото качество на самолетите - в авиационните заводи работят 14 годишни деца. Бащите мрат на фронта.

И все пак побеждават.

За честния хусар добра дума кажете...

се казваше един красив руски филм, овековечил епикурейството и широтата на великата руска душа. В този смисъл искам да напиша няколко добри думи за най-мразения и оплюван американски президент в цялата история на САЩ - Хари Труман. За всеки, чувал някога това име, Хари Труман ще остане извергът, изтрил от лицето на земята красивите японски градове Хирошима и Нагадзаки на 6 и 9 август 1945 година, повтаряйки след 3000 години чудото божие по отношение градовете Содом и Гомор, за които имаме информация само от Библията. Няма нужда да влизаме в детайли какво се случва на тези два града - кожата на хората пада от телата им, десетилетия след това в двата града се раждат мутанти, а на километър от епицентъра няма тела на жертви, а само сенки по оцелелите циментови стени - хората просто са се изпарили в момента на взрива.

И все пак - историята си има обратна страна и аз искам да се спра на нея. Защото истинската история на Хари Труман е за един обикновен и почтен човек, озовал се едва ли не случайно в центъра на голямата мръсна политика, и успял да излезе сравнително чист от нея.

Хари Труман (Harry Truman) влиза в политиката почти случайно, когато поредният професионален американски политик от династията политици Рузвелт, а именно Франклин Делано Рузвелт, единственият американски президент изкарал три мандата (конституцията на САЩ разрешава два, трети само в случай на извънредни обстоятелства), го навива за вицепрезидент. Ролята на вицепрезидента е общо-взето представителна и единствената реална власт е, че ако президентът умре, вицепрезидентът доизкарва мандата. След това има избори. Обикновено при такива обстоятелсва бившият вицепрезидент печели изборите и Хари Труман повтаря този модел.

Хари Труман (дори името му е скромно, едва ли не селско, не Харолд например) е момче от Канзас (Магьостникът от Оз) и бавно и полека гради кариера без да се натиска. На третите си избори през 1944 година Рузвелт решава , че станалия популярен сенатор от народа Труман му подхожда за вице и двамата печелят изборите. Година по-късно Рузвелт умира и по закон Труман става президент. Април 1945 година.

Първото, което стоварват на новия президент е информация, толкова секретна, че дотогава са я крили дори от него - в САЩ още от 1940 година се разработва супер-оръжие, способно да унищожи цял град. Дотогава Рузвелт лично ръководи процеса т.е. списва милиарди по тайни сметки, сега това става задължение на Труман. За нивото на секретност достатъчно е да споменем, че съветските тайни служби ГРУ и НКВД имат цели отдели, пращащи в Москва всичко важно по проекта, а когато ЦРУ и ФБР се усещат че са лапали мухите, единственото, което им хрумва е да убият няколко руски шпиони след публични процеси. При това до ден днешен не е ясно това ли са били истинските шпиони, или руските служби са си измили ръцете с няколко черни овце, пратени на заколение.

През април все още атомната бомба е теория, но на 16 юли 1945 година първото такова устройство се взривява в пустинята край град Аламогордо, Ню Мексико. Хари Труман изведнъж се превръща в човекът с мощ на бог - да унищожи ли враговете на Америка, или да не ги унищожи?

По това време Германия е капитулирала и на швабите (както и на всички европейци) Чернобил им се отлага за 40 години. Япония обаче е друга песен.

Точно по времето, когато на Труман докладват са супер-бомбата, американската морска пехота щурмува малкия японски остров Окинава. Това е първата изконна японска територия, атакувана от американците и първата, на която японските генерали активират безумния си план за победа или смърт т.е. отбрана до смърт, предаване не се предвижда, който не може да се бие следва да се самовзриви, когато доближат американците, небето е пълно със самолети-камикадзе, подобни маниаци са се закопали в земата и се взривяват, когато над тях мине танк, генерали си разпорват коремите в най-жестоките традиции на самурайския кодекс Бушидо.

Да се каже, че американците са удивени е скромно, те са ужасени. Та това е един малък остров на 2000 километра от Токио. Американският генерален щаб почва да планира милионни загуби в хора при опит за окупация на основните японски острови. Военните сериозно разглеждат методи за прочистване на територия чрез тотални бомбардировки и пълно изтребление на всичко, което шава. Всъщност по този метод действа американската морска пехота по окупираните от японците атоли, с тази разлика че говорим за плоско островче с десетина квадратни километра територия. И това островче се обработва седмици от няколкостотин самолета и големо-калибрени корабни оръдия.

За дилемата на американците говори факта, че те направо продават цяла Източна Европа на Сталин срещу обещанието му съветската армия да разгроми японците в Северен Китай. Там се намира най-многочислената и добре въоръжена с танкове и тежки оръдия японска армия. Настъплението на руснаците започва на 10 август 1945 и е блицкриг, за който дори немските генерали не могат да мечтаят (Маньчжурская операция) - за няколко дни хиляда танка прегазват пустинята Гоби, изминават над хиляда километра през места, където и днес джиповете закъсват, а едномилионна японска армия просто изчезва. После нека говорят не можели ли самураите да търчат с вдигнати ръце и смъкнати гащи.

Това обаче е 10 август, а в края на юли още нищо не е ясно и генералите натискат Труман да подпише оня президентски указ - за употреба на ядрено оръжие срещу Япония. И защо не? Японците извършват през войната такива зверства, пред които бледнеят и нацистките лагери на смъртта. При това до ден днешен японците отказват да си признаят за особеностите на националния си садизъм, нареждайки се в една редица с турците, където официално арменски геноцид не съществува, въпреки снимките на бебета с отрязани ахилесови сухожилия.

Хари Труман взима това решение и нека Господ го съди - пред очите му са мъртвите медицински сестри от болницата на Пърл Хърбър, и може би изкормените бебета от Нанкин. За японски деца с опадаща коса в този момент едва ли му се мисли, още повече, че по това време никой и не знае за ефекта на радиацията над човешкия организъм. Освен това той действа направо културно - първо официално предупреждава японското правителсво за предстоящата бомбардировка (естествено без да спомене мишената), а след бомбардировката над Хирошима предлага на японците капитулация.

И тук историята изиграва лоша шега - японците просто нямат време да осмислят какво се е случило, а американците решават, че се опитват да печелят време. Затова ако Хирошима е жесток, но в тогавашните  условия, неминуем акт, то Нагадзаки би могъл да се размине, стига японците по-бързо да се бяха осъзнали. Но става каквото става - Нагадзаки е бомбардиран след три дни, най-вече за да се покаже на японците, че заплахата е съвсем сериозна, а междувременно руснаците завземат северен Китай и Корея. Японското правителство капитулира.

Но да се върнем на Хари Труман - той подписва указите за използване на атомни бомби над Хирошима и Нагадзаки, и както изглежда живее с този товар до края на живота си. През 1950 година по време на корейската война старият ястреб генерал Дъглас Макартър (Douglas MacArthur) навива президента Труман да използват атомно оръжие срещу "китайските доброволци" в Корея, че защо не и срещу СССР, който ги подкрепя. Резултатът - Макартър е пратен в пенсия да си полива теменужките, а корейската война минава в заспал режим. Хари Труман съвсем ясно показва, че не е онзи, за който комунстите до ден днешен го представят.

Краят на самолетоносача

Първият истински американски самолетоносач е Рейнджър (USS Ranger), откровено сбъркан кораб, особено като се има предвид че се проектира след удачните Лексингтън и Саратога. Целта е да се създаде евтин вариант на предишните т.е. кораб способен да носи около 80 самолета, но с водоизместване наполовина по-малко и съответно по-малка цена. Лексингтън и Саратога се преустрояват от тежки, бронирани кораби със силно развита структурна защита на корпуса. За сметка на облекчената конструкция се предполага да се спести тегло. Но от една крайност се отива в друга – клас Лексингтън има водоизместване 45 хиляди тона, а Рейнджър само 18 хиляди.

Бързо става ясно, че корабът има прекалено слаба конструкция и малка вместимост на трюмовете за обезпечаване на авиогрупата. След това на база придобития опит е разработен удачният клас Йорктаун (USS Yorktown, водоизместване около 25 хиляди тона), който поставя основата за всички американски тежки самолетоносачи от годините на втората световна война, като ръста в тонаж е обусловен от появата на все по-тежки, по-мощни и по-големи самолети - Есекс (USS Essex, 37 хиляди тона, най-голямата серия тежки самолетоносачи в историята - 34 кораба, за справка това е повече от всички тежки самолетоносачи, строени в целия останал свят взети заедно), Мидуей (USS Midway, 45 хиляди тона), за да завършат развитието с първите самолетоносачи, специално проектирани за реактивни самолети – Форестал (USS Forrestal, 60 хиляди тона). Съвременните американски самолетоносачи (фактически единствени тежки самолетоносачи в света) са развитие на Форестал чрез замяна на паротурбинните с ядрени двигатели – клас Нимиц (USS Nimitz) и наследниците му (100 хиляди тона, най-големи бойни кораби в цялата история на човечеството, и най-скъпи – последният Джордж Буш струва 6 милиарда американски долара като кораб плюс 8 милиарда за самолетите).

Но да се върнем към Рейнджър и трийсетте години, когато се раждат модерните самолетоносачи – Рейнджър така и никога не участва в бойни действия. Още преди войната е преоборудван в учебен кораб и кротко ръждясва по американските атлантически пристанища, отвреме-навреме правейки някое плаване като авиотранспорт. Нарязват го за скрап през 1947 година. Между другото, както споменах, още по-старият Ленгли, също преоборудван в „мирен” авиотранспорт няма такова щастие – японската авиация го потопява през 1942 година край Австралия. Японските самолети обаче не могат да прелетят Северна Америка, а германските Атлантическия океан и Рейнджър избягва съдбата на Ленгли.

Но определяща в случая в не конкретно конструкцията на корабите, а военната доктрина. САЩ от самото начало се ориентират към тежки самолетоносачи с голяма скорост (над 30 възела), висока автономност по отношение авиобензин, боеприпаси, корабно гориво и прочие припаси, и голям брой самолети. Лексингтън и Саратога още през двадесетте години провеждат редовно учебни атаки над Пърл Хърбър и Панамския канал, демонтрирайки това, което японците ще направят на 7 декември 1941 година.

Съвсем друг подход следват Япония и Великобритания и това естествено се проявява в корабния дизайн.

Американците се спират първоначално на идея за самостоятелни действия на големи самолетоносачи. Японците също се ориентират към големи кораби с много самолети, но към групови действия. Интересен факт – японските кораби се строят по двойки с разположени по левия и десния борд острови. Идеята е така по-лесно корабите при плаване да си предават светлинни сигнали без използване на демаскираща радиовръзка. Всъщност реална полза от такова решение няма. Проблем обаче е качеството на самолетите, които по бомбоносимост отстъпват на американските.

Затова японците бързо обединяват големите си самолетоносачи в едно общо съединение – Първи Въздушен Флот (Nihon Kaigun). Освен това те също започват строеж на специално проектирани големи самолетоносачи. След Каги и Акага, подобно на американските първенци преоборудвани от недостроени броненосни кораби, японците започват Сорю и Хирю (Sōryū), до голяма степен следващи концепцията на американския Рейнджър т.е. около 18-20 хиляди тонен кораб, но проектиран за по-малко самолети – около 60, затова проектът се оказва по-балансиран от американския. Следваща е двойката Сьокаку и  Дзуйхако (Shōkaku), близки по параметри до клас Йорктаун – около 30 хиляди тона, 70 самолета.

Въобще японските самолетоносачи се проектират за по-малко самолети – Акаги и Кага също носят около 70 самолета, с около 20 по-малко от Лексингтън и Саратога. Опитът от втората световна война обаче явно показва, че японските самолетоносачи са по-лошо проектирани от американските – при аналогични ситуации японските кораби получават смъртоносни повреди, а американските по правило оцеляват. Характерен пример са сраженията в Коралово море и край атола Мидуей в средата на 1942 година – при първото японските самолети нанасят тежки повреди на Лексингтън и Йорктаун. Лексингтън потъва, но Йорктаун след бърз ремонт взема участие месец по-късно в битката край Мидуей. В същото сражение Сьокаку и Дзуйхако понасят повреди и не участват в битката за Мидуей. Във второто сражение четири японски самолетоносача – Акаги, Кага, Хирю и Сорю са потопени след светкавични атаки на американски пикиращи бомбардировачи, при това получават средно 3-4 попадения. Японските самолети атакуват Йорктаун, нанасят му също толкова бомбени попадения, но Йорктаун оцелява. При това японците нанасят два удара и все по Йорктаун – причината е, че след първата атака екипажът спира пожарите, затова втората вълна решава, че това е неатакуван кораб. Накрая Йорктаун все пак е потопен ден по-късно от японска подводница. Да допълним, че става въпрос за вече тежко повреден месец по-рано и набързо отремонтиран кораб.

Японската доктрина обаче се различава от американската по това, че освен тежки, японците строят и леки самолетоносачи (водоизместване около 15 хиляди тона, 30-40 самолета). Тяхното предназначение е поддръжка на десанти, докато тежките кораби са за ударни задачи по противниковия флот. Американците след началото на войната също се ориентират към проектиране на по-малки кораби от този клас, но с друго предназначение – изтребителна защита на тежките самолетоносачи. Според тази военна доктрина, родила се в годините на войната, тежките самолетоносачи изпълняват ударни задачи, като техните изтребители прикриват ударните самолети – бомбардировачи и торпедоносци. А леките самолетоносачи прикриват с изтребителите си корабите от противников контраудар. По-късно и японците приемат такава практика. За авиоподдръжка на десанти в САЩ развъртат масово, почти поточно, производство на така наречените ескортни самолетоносачи – преоборудвани транспортни кораби за 20-30 самолета. Цели орди такива кораби осигуряват въздушната поддръжка на морските пехотинци – макар и с малко самолети, големият брой кораби осигурява 300-500 самолета, единствена работа на които е да бомбардират японските войници по островите.

Най-сложна е обаче съдбата на самолетоносачите в родината им – Великобритания. Английските адмирали така и не успяват да оценят потенциала на самолетоносача за самостоятелни действия, разглеждайки го като придатък на броненосния флот. При това за разлика от американци и японци, проектиращи корабите за океански действия на огромни разстояния, англичаните проектират своите за действия във вътрешни морета като Средиземно море, където сериозен противник може да се окаже базовата авиация на противника. Затова при водоизместване близко до японските и американските кораби – 30 хиляди тона, английските кораби носят по 40-50 самолета. Но за сметка на това имат бронирани палуби, проектирани да издържат на бомбени попадения. Тази особеност се оказва донякъде полезна в края на войната в Тихия океан, където английските кораби по-ефективно издържат попадения на камикадзе от небронираните американски, но пък американските могат да вдигнат толкова изтребители във въздуха, че японските камикадзе въобще да не стигнат до корабите.

И накрая англичаните правят принципна грешка, като възлагат проектирането на самолетите на военно-въздушните сили, а флотът отговаря само за проектирането на корабите. Но ВВС нямат понятие от особеностите на морската авиация, поради което англичаните започват войната с привидно свестни кораби, но с отчайващи самолети. Ситуацията е толкова трагична, че англичаните са принудени да купуват палубни самолети от САЩ.

В такъв вид самолетоносачите започват и участват във втората световна война, а след нея историята на класическата морска война завършва – японския флот отива на дъното, Великобритания губи окончателно титлата „владетелка на моретата”, а американския флот се оказва не просто най-силен в света, а фактически единствен силен флот в света, и като такъв сам обезсмисля съществуването си.

Митове и истина за рицарите

За средновековните воини, рицарите, има много митове. Като например, че били дребосъци, метър и шейсет-седемдесет, че бронята им била толкова тежка, та ги качвали на коня с подемен механизъм и ако паднели ставали съвсем беззащитни, и накрая култовата - че носели пластинчати брони от ковано желязо (стомана, според още по-наивна версия на легендата). Както всичко, информация за което хората черпят от Холивуд, нещата не са точно такива.

Да започнем с двете популярни заблуди - за рицарите-лилипути и за стоте кила броня.

В средновековието повечето хора наистина са били дребни, резултат от лошата, бедна на белтъчини храна. Повечето хора са яли най-вече хляб (храни от зърнени култури) и лук/чесън. С малко късмет сирене. От приказките на братя Грим е видно, че дори марулите са минавали за екстра. От такава диета не се расте и циганите са съвременен пример. Рицарите обаче не са били бедни селяци, напротив, тъпчели се предимно с месо, най-вече дивеч. Даже съществувала забрана за простолюдието да ловува за да има повече дивеч за господата. Затова рицарите съвсем не са били дребосъци, някои дори са били известни с големия си даже по съвременни мерки ръст от над метър и деветдесет, два метра.

Защо тогава се е появила историята за маломерните рицари? Заради съвременните музеи, където са изложени малки брони. Това, което посетителите не знаят обаче е, че повечето музейни брони или не са оригинални или са детски. Рицарите са започвали обучение още от детска възраст - 8-10 години. Естествено за тях са се приготвяли подходящи по ръста им брони. С тези брони децата не са воювали, а само са го носели при тренировки и детските брони са се запазили в добро (подходящо за музейно излагане) качество. Истинските бойни брони на възрастните рицари, преминали през битки, дъжд и мръсотия, просто не се излагат в музеите заради непредставителния си вид.

Същата популярна глупост е тази за тежките брони - средното тегло на пълно рицарско бойно снаряжение е около 30 килограма, включително меча и копието т.е. горе-долу колкото на съвременен американски морски пехотинец. При това за разлика от съвременното снаряжение бронята е равномерно разпределена по тялото, при това задължително е правена за конкретния човек по мярка. Майсторите специално са напасвали частите според анатомията на клиента.

На практика рицарите свободно са можели да се движат и да се бият в броните си. Мнозина са можели дори да скачат и да тичат с тях, а някои са били известни с това, че в пълна броня можели да яхнат кон със скок от място. Един френски рицар от времето на стогодишната война е бил прочут с това, че можел да катери в пълна броня щурмова стълба без да си помага с ръце, докато държал в тях меч и брадва.

Историите на средновековните хронисти за повалени и беззащитни рицари обаче също не са измислени. Причината е, че по време на сражение рицарите се сражават в група на коне. При поваляне пада не само рицаря, а също и коня. При това именно повалянето на беззащитния кон е основна цел на противниците. По този модел действат английските стрелци с лъкове по време на стогодишната война, а също българските пехотинци при битката край Адрианопол. Падналия кон (или по-точно многото паднали на сравнително ограничено място коне) с теглото си смазват ездачите, а ритайки във въздуха осакатяват всичко наоколо. Попадналите в такова положение рицари са беззащитни въпреки здравата броня.

И накрая най-известната история - за пластинчатите брони. Такива брони стават популярни едва в началото на петнайсти век т.е. около 1400 година и се ползват активно до края на века. От началото на 16 век навлизането на огнестрелното оръжие постепенно обезсмисля броните, макар с представителни функции или за рицарски турнири (съхранили се до края на 16 век) брони все още се правят. Например в Англия са съхранени брони на Хенри Осми, който като млад и преди да надхвърли 150-те кила бил голям почитател на рицарските турнири. Даже в края на седемнайсти век остава модата известни политици и пълководци да си поръчват портрети в рицарска броня.

Рицарите като съсловие се появяват около края на осми - началото на девети век,. когато почти цяла западна и централна Европа е обединена в голямата империя на Карл Велики. Приема се, че именно той окончателно узаконява системата на рицарството и западноевропейския феодализъм, дотогава съществували като племенни обичаи на германските и скандинавски народи.

От самото начало рицарите са елитни воини-благородници, основно занимание на които е военното дело. И съответно като част от това носят брони. Но това не са онези брони от музеите. Става въпрос за обикновени ризници т.е. мрежести гъвкави брони от метални халки. Първоначално рицарите носели само прост шлем-каска с конусовидна форма, щит и ризница прикриваща горната част на тялото и ръцете. Малко по-късно се появява ризница-панталон за краката. В такава броня рицарите отиват да освобождават Йерусалим от мюсюлманите по време на кръстоносните походи, и естествено с такива брони се сражават с българите край Адрианопол в началото на тринайсти век. Приблизително същата защита имат източно-европейците и мюсюлманите т.е. като брониране рицарите не се различавали много от противниците си. Единствен елемент на прогрес е появата на по-здрави шлемове с цилиндрична форма и изрез за очите напълно покриващи главата.

Елементите на пластинчата броня се появяват през 13 век под влияние на мюсюлманите, които традиционно използват пластинчати наколенници и наръкавници за допълнителна защита на краката и ръцете. Такива елементи се появяват в рицарските брони и постепенно почват да покриват все по-голяма повърхност. Към началото на 14 век вече броните стават смесени - част от тялото се покрива от пластинчати елементи, част от елементи тип ризница. При това пластинчатите детайли се слагат върху ризницата. Накрая към края на 14 век пластинчатите детайли покриват цялото тяло, дебелината им се увеличава за да издължа по-добре на удари на появилите се междувременно по-тежки мечове, ризницата е махната като излишна и рицарската броня придобива познатата от музеите форма, известна още като класически готически доспех.

Самолетоносачът се готви да завладее света

И така след редица проби и грешки към края на първата световна война в Англия започва строежа на както го наричат "почти"-първия истински самолетоносач Хермес (HMS Hermes). Почти, защото в Япония решават да не остават по-назад и няколко месеца по-късно започват строеж на копие на Хермес, наречено Хьосьо (Hōshō). Или почти копие, защото Хьосьо си има остров, но димоходите са отделни, разположени по единия борд. Войната завършва, бюджета почва да се орязва и Хьосьо е построен преди батко си Хермес.

А какви ги вършат хамериканците? Докато Япония и Великобритания строят двата първи истински самолетоносача с остров край борда в САЩ се появява Ленгли (USS Langley) - копие на не-особено удачния английски Аргус (HMS Argus) т.е. кораб с мостик под палубата. Същевременно там отчитат грешката с кърмовите димоходи и монтират странични, изнесени край борда. Въобще Ленгли претърпява не по-малко метаморфози от горкия Фюриъс, доживява като авиотранспорт до втората световна война и има съмнителната чест да е първия потопен американски самолетоносач. Хермес пък е първият английски самолетоносач, потопен от палубни самолети, познайте чии. А Хьосьо доживява дните си в Токийското пристанище, макар да взема епизодично участие в някои известни битки, ползван е за транспорт на военнопленници след края на войната и е нарязан за метал през 1946 година, такива ми ти работи.

А малко след това се случва Вашингтонската конференция по разоръжаване и всичко се променя. По това време, току-що победилите съюзници САЩ, Япония и Великобритания, набрали инерция се готвят, ма съвсем без майтап, да воюват помежду си. В строеж са толкова тежки артилерийски, броненосни кораби, че даже американските финансисти се замислят за разходите. В същото време Британия е фалирала, а в Япония 90 процента от населението кара на безсолен ориз, щото няма пари за сол. Театър на абсурда и спомената конференция е свикана за да му сложи край.

Най-общо на нея високите представители се разбират да спрат строежа на нови кораби, да ограничат общото водоизместване на наличните в строй, а по-отношение на строящите се е решено да се преоборудват в други, където съответната държава има свободен лимит водоизместване, или да се нарежат.

Именно в резултат на тази конференция се появяват първите тежки самолетоносачи. Дотогава никой не планира нищо сериозно, но изведнъж всичко държави се оказват с надхвърлен лимит по линейни кораби и крайцери, няколко в строеж почти пред завършване (30-40 хиляди тона) и свободен лимит за самолетоносачи. Така се раждат бъдещите легенди на втората световна война Лексингтън (USS Lexington), Саратога (USS Saratoga), Кага (Kaga) и Акаги (Akagi). Англичаните минават този процес малко по-рано, да напомним, когато пращат в оставка куку-адмирал Фишер и се хващат за главата какво да правят с почти построените му неведоми, неброннирани, но въоръжени с чудовищни 460мм оръдия, линейни крайцери (Courageous class aircraft carrier). Споменатите оръдия също са създадени и поради липса на каквито и да било други идеи се появява супер-абсурда клас монитори Генерал Волф (HMS General Wolfe), кораб, способен да стреля само надясно, щото не може да завърти супер-оръдието си наляво. 

За да се разбере по-добре ситуацията да напомним, че дотогава в САЩ и Япония си имат само Хьосьо и Ленгли, с вместимест десетина самолета. Изведнъж двете държави получават кораби, способни да носят над 80 самолета всеки. При това ролята на самолетоносача е толкова неясна, че на конференцията никой не ограничава броя на палубните самолети, но пък сериозно се обсъжда калибърът на главната артилерия да не е повече от 203мм. Именно такива оръдия и получават горните четири творения. Японските всъщност 200мм, но разликата е въпрос на национални предпочитания. При това на американските в бойни кули - четири двуоръдейни, две-по-две пред и зад острова (може само да гадаем как огромните оръдия стрелят през палубата над главите на пилотите в самолетите. А японците избиват рибата като монтират шест оръдия (по три на борт) в бортови каземати почти над повърхността на водата, а други четири в две кули разполагат на втората излетна палуба.

А да - след Хьосьо японците смело се връщат към подпалубния мостик, че и копират английската концепция за излитане на самолети направо от хангара, но понеже Акаги и Кага имат два хангара, те монтират такива излетни палуби и на двата. Та именно на горната такава, т.е. средна палуба, се разполагат 200 милиметровите кули от двете страни на излетната палуба. Гледката на налитащ с пълна пара кораб, водещ оръдеен огън с четири тежки цеви по курса и с излитащи между барутните пламъци на залповете бойни самолети явно трябва да показва на врага духа на Ямато.

При това американците вкарват димоходите в острова, а японците прилагат вариант с перпендикулярни на борта, бортови димоходи, отвеждащи пушека настрани. Това изиграва лоша шега на японците, когато в един момент усещат, че са прекалили и започват реконструкция на първите си тежки първенци. Кага и Акаги сдобиват острови, нормални излетни палуби и се отървават от част от безполезните 200мм (ония в кулите), но си запазват още по-безполезните в казематите. Димоходите обаче остават, при това със заслужаващо съжалително уважение постоянство японците строят и следващите си, вече истински самолетоносачи, по този модел. 

Американците дълго време игнорират, въпреки очевидните признаци за обратното, безсмислените 203мм оръдейни кули на Лексингтън и Саратога. При това двата кораба (ако забравим за идиотските кули) са без съмнение най-добрите самолетоносачи за времето си. Могат да носят над 80 самолета, развиват скорост от над 30 възела, и от самото начало са строени правилно (или почти) - с една обща излетна палуба, със способност да обслужват своите 80 самолета и най-важното - да ги вдигат във въздуха. 

И сега е моментът да уточним кои са основните качества правещи един самолетоносач от клатещо се, смотано, мокро и късо летище в господар на моретата. Те са:

• способност да носи много съвременни (много важен детайл) самолети. Или както просто и ясно казват американците "Всеки самолетоносач е толкова добър, колкото добри (и много) са самолетите му."
• способност да осигурява бойните действия на тези самолети т.е. да може да ги побере в подпалубните хангари (на никой нормален самолетоносач самолетите не ръждясват по полетната палуба), да ги осигури с боеприпаси и гориво за достатъчно дълго време, корабният екипаж да е в състояние да поддържа полетните операции с приемливо темпо (т.е. самолетите да могат без проблем да излитат и кацат, без да си пречат)
• всичко останало е вторично, освен едно нещо, което американците привнасят през втората световна война и им носи победата - радарът

Лексингтън и Саратога, по случайност едва ли не, получават тези качества по рождение - първите подобни самотоносачи в света. Бойните кули не помагат, но и не пречат, затова реконструкцията по премахването им започва чак през 1942 година т.е. след влизане на САЩ във втората световна война. Лексингтън не доживява това - потопен през май 1942 от японските палубни самолети, а "Добрата Стара Сали" минава през реконструкция, на мястото на 203 милиметровките се появяват универсални, зенитни оръдия. Корабът изкарва цялата война, участва в почти всички сражения, дори известно време поддържа помръкналия имидж на Великобритания и геройски загива край остров Бикини по време на изпитания с ядрено оръжие. Забележителен край за забележителен кораб.

А Кага и Акаги се прочуват с атаката над Пърл Харбър, за да будат потопени шест месеца по-късно край остров Мидуей.

А междувременно Япония, САЩ и Великобритания планират "истински" самолетоносачи. Но какво значи истински - отново определяща е военната стратегия, която се корени в наличните неналичности и всичко се замозатваря в себе.

Интермецо -  малко геополитика, to rule them all

Заглавието не е пресилено. В края на деветнайсети век се появява една книга, която до ден днешен определя геополитиката на великите сили. Т.е. велики на деня, защото по него време това била Великобритания, по-късно се пробвала без успех Германия, после Япония се намесила в разбора, но накрая (или малко преди края) такива станали САЩ и СССР.  Защото (ако не знаете), такава държава СССР вече няма. Днес има само една суперсила (никой не смее да каже коя), но поне четири други се пробват и няма причини да не мислим, че могат да не успеят в близко бъдеще - Китай, Индия, Бразилия и ... Русия. 

Един стар руски виц: попитали руснак "Какво ще стане с Русия, ако поради природно бедствие в Русия изчезне водката?" "Природата не търпи празно пространство" - казал той - "Водката все някъде ще се появи отново. И тогава ... там където е водката, там ще бъде Русия." Напоследък май това е Слънчев Бряг. Или друг пример защо Русия не може да изчезне - видяло на плажа в Малибу, Флорида, голо руско момченце голо американско момиченце, и казало: "Да, сега разбирам каква е разликата между нас и американците."

Но да се върнем на книгата - това е без никакво преувеличение най-важната книга на деветнадесети и двадесети век, дори само защото тя предопределя първата световна война и ни повече, ни по-малко, цялата съвременна история на света. Едно съвсем скромно книжле - "Влияние на морската мощ върху историята" от някой си никому неизвестен Алфред Мехен, некакъв бивш вицеадмирал в некакъф за времето си несъществуващ флот ( Alfred_Thayer_Mahan ) . В нея общо взето няма нищо оригинално, авторът пише, че настъплението е по-добро от отбраната, че контролът над бойното поле в ключ към успеха, и т.н., и т.н. Но има две малки разлики - термини, характерни за сухопътна война върху стотина квадратни километри той прехвърля към морската в размах милиони квадратни мили (иначе казано целия световен океан или ако щете целия географски глобус), второ Мехен казва нещо много просто: "Каквото и да постигне една армия на суша, не владее ли световния океан, рано или късно е обречена на неуспех". 

Как изглеждат старите постулати по мехенски:

• Империализмът, в смисъл желанието да контролираме света, е единствен път дори не към успех, а към национално оцеляване. После защо Япония се опитва да окупира разположената на няколко хиляди километра оттам Бирма?
• Отбраната трябва да е на прага на врага, при това най-добрата отбрана е нападението - или някой още се чуди какво правеше американския флот във Виетнам?
• Същност на морската война е икономиката и в частност корабостроителната индустрия плюс огромни инвестиции, пари привидно изхвърлени в морето - последният американски самолетоносач "Джордж Буш" се предполага да струва 6 милиарда долара, плюс още 8 милиарда са самолетите, плюс още 2 милиарда за един боекомплект въоръжение.
• Същност на икономиката е морската търговия, която крепи държавата, и основна задача на флота не е да воюва с вражеския, а да блокира вражеската морска търговия в глобален мащаб и да осигури свобода за действие на своята. Именно затова през втората световна война битката за Атлантика между немските подводници и британските и американски търговски кораби се счита за стратегическа победа на съюзния флот, потопяването на японския търговски флот от американските подводници също, а невъзможността на американския флот да спре морските доставки от СССР във Виетнам се разглежда като основна причина за американската загуба във виетнамската война. Пак по същата причина руснаците губят афганистанската война - американците без проблем доставят оръжие в Пакистан, от там по дивите планински пътеки то се озовава до дни при муджахедите.
• Генералното сражение между големите флоти е неизбежно, защото всеки ще се стреми да запази своя търговски флот, което ще доведе до неминуемо стълновение с апокалиптични мащаби.

Книгата на Мехен излиза през 1890 година и става бестселър, при това истински, не като сега - четат я не изкуфели от скука американски домакини, а глави на държави и ръководители на морски и сухопътни генерални военни щабове. Първата проба на теорията е през 1904-1905 година, когато младият тигър Япония скача на старата мечка Русия. Руснаците търпят невероятен разгром и по редица причини теорията на Мехен е обявена за основа на японския успех. 

Десет години след това се вихри първата световна война, и мехенските идеи малко помръкват, но не са забравени. Генерални сражения няма (освен пародията на такова, наречена битката при Ютланд), но всеки е убеден, че това е случайно. Големият брониран кораб с огромните оръдия, изстрелващ еднотонни снаряди на четиридесет километра разстояние (отвъд линията на видимост), порещ вълните с 25 възела (45 километра в час) благодарение на двигател с мощност 50 хиляди конски сили, имащ при тегло 30 хиляди тона на максимална скорост радиус на завой два-три километра и спирачен път седем, не може да не остане господар на моретата. При това указаните данни са за последните построени в края на войната кораби, а вече се проектират плаващи острови с водоизместване 50 хиляди тона, скорост 30 и повече възела (почти 60 километра в час), мощност на двигателите 150 хиляди конски сили, и оръдия, изстрелващи снаряди с тегло над един  и половина тона, на над 50 километра. По това време никой дори не знае как може да прицелва такива снаряди - артилерийските радиолокационни прицели се появяват двадесет години по-късно?!? Но адмиралите искат нови, безбожно скъпи играчки - нали според Мехен пазят националната мощ на държавата.

И за радост на старите адмирали един американски ентусиаст на авиацията им поднася услуга на тепсия. Някой си полковник Мичел от американската армия, почитател на самолетите, решава че времето на бронираните плаващи крепости е отминало. Ще мине бомбардировача, ще стовари еднотонна бомба върху плаващата консерва, и тя ще се заклати към дъното. 

Историята за далаверките на Били Мичел е дълга, но най-общо се свежда до следното: след като убеждава военно-морското ведомство на САЩ да хариже няколко бракувани кораба за експерименти, той организира серия откровено фалшифицирани тестове, за да докаже че самолетът може да потопи линеен кораб. 

Като за начало е потопен архаичният броненосец Индиана, само в победните рапорти  на Мичел водещ се линеен кораб. Индиана потъва, Мичел обявява на пресата (и тогава. както и сега сборище от тотални илитерати), че смъртта на линейния кораб е отчетена. Истинските експерти обаче са наясно, че Индиана не е линеен кораб, а старо корито и кърнъл Били нищо не е доказал. Полковник Мичел осъзнава казуса и си осигурява ново опитно зайче, истински линеен кораб, един от най-модерните германски кораби Ост-Фрисланд. По договор корабът трябва да бъде бракуван и потопен или претопен. Американците решават да го ползват за опитна мишена на авиацията.

Мичел се възползва от шанса за втори опит и пак номерцата са малко в повече. Два дни (!) самолети обсипват неподвижния, нямащ екипаж, кораб с бомби от 50 до 500 килограма, нонстоманената грамада упорито не ще да потъва. Тогава избеснелия Мичел заповядва корабът да бъде постоянно засипван с еднотонни бомби докато не потъне. При това заповедта противоречи на правилата на експеримента, защото след всеки налет група наблюдатели с катер следва да се качат на кораба и да видят резултата от бомбардировката. Със своята заповед Мичел поставя под заплаха наблюдателите, които не знаят за тази промяна в правилата.

Накрая след два дни бъхтене беззащитният Ост-Фрисланд потъва. Били Мичел скоро е уволнен заради далаверите си, адмиралите получават доказателство, че самолетът е фалшива заплаха, а постфактум сичкото пишман историци имат повод да пишат за недоразбрания полковник Мичел.

И какво не му доразбрали на Били Мичел? Че самолетът, образец 1920 година, не може да потопи линеен кораб? Или че използвал, меко казано съмнителни средства, за да докаже тезите си? Или че теориите му, до появата на управляемото противокорабно оръжие в края на втората световна война, не се доказали въобще!?! Идеята на полковник Мичел е, че тежки самолети с големи бомби, могат да потопят всеки кораб. Но основният проблем е, че бомбата трябва да падне на палубата, а това до появата на немската управляема планираща бомба Фриц-Х през 1943 година, е научна фантастика.

За военните мичеловите експерименти доказват, че добрия, стар линеен кораб е достатъчно защитен. При активно маневриране в открито море, зенитен огън, екипаж, който се бори с получените повреди, корабът няма да потъне. Ост-Фрисланд без всички тези неща издържа два дни. За сравнение по време на ютланското сражение три линейни крайцера експлоадират в рамките на минути и моментално потъват след няколко удачни артилерийски попадения. Големокалибрените оръдия определено остават основен фактор на морския бой.

И така с тези факти наум къде се позиционира самолетоносачът според морските доктрини от периода между двете световни войни? За англичаните няма съмнение - разузнаване в полза на линейния флот. Вторична задача за корабните самолети е торпедиране на противниковите линейни кораби, но не с цел потопяване, това пази боже е невъзможно, а с цел снижаване на бойните им възможности, за да може нашите линейни кораби да го настигнат и доубият. Подобна концепция е свързана и с факта, че Великобритания завършва първата световна война с много мощно бронирани и тежко въоръжени, но не особено бързи кораби. В рамките на тази концепция възниква идеята, че самолетоносачите ще се движат пред основните сили и и може да влязат в артилерийско сражение с противникови крайцери, затова се нуждаят от тежка артилерия и брониране.

Американци и японци общо взето споделят тези виждания, но ги обогатяват със собствените си заблуди, а особен стимул върху бъдещето на самолетоносача оказва най-голямата конференция за разоръжаване от двайсетте и трийсетте години - Вашингтонската среща за ограничаване на морските сили.

По метода на пробите и грешките към успеха, или почти

Докато почти никъде никой не се занимава със самолетоносачи - САЩ и Япония гледат сеира на англичаните и пробват в евтини експерименти, а останалите държави си имат достатъчно по-сериозни проблеми, в Англия получават полезен опит, който набързо ще изредя тук. Това е прекрасен пример за онова, което в индустрията се нарича "метод на прототипизирането" т.е. налучкване към верното решение, ако нямаше едно но ... броя на хората платили със здравето и дори живота си мениджърския подход, да не говорим за количеството пари, хвърлени на вятъра.

• Димоходите и капитанският мостик в средата на кораба веднага стават очевиден, нещо повече - основен, проблем. Единственият вариант е да се направи обща полетна палуба по дължина на кораба, а пречещите димоходи и капитански мостик някъде да се разкарат. Ще се върнем на това, понеже именно тези два казуса дълго време са едни от основните двигатели на "прогреса".

• Като сериозен проблем се очертава кацането. Докато, както бързо се разбира, при излитане срещу вятъра на пълна пара на кораба, дори сравнително тежки самолети могат да излетят, при кацане се проявява обратен ефект. Самолетите получават подемна сила от насрещния вятър, но имат проблем да кацнат точно защото не могат да убият тази вече ненужна подемна сила, нещо повече, в такива условия стават нестабилни и неуправляеми. Да напомним, че тогава никой няма ясна идея как се лети и как се променя подемната сила на крилете при всяка малка промяна на условията - скорост на самолета, напречен вятър, влажност на въздуха и т.н, и т.н... Пилотите за първи път се сблъскват с нов, съвършенно неочакван феномен - "ефект на екрана" - при полет на малка височина между равна повърхност (писта, морска повърхност) и крилото се създава обратна подемна сила, стремяща се да вдигне самолета обратно във въздуха. На този принцип днес летят най-фантастичните апарати - корабо-самолетите, екраноплани.

• Англичаните решават тези проблеми, при това наистина напълно следвайки "пробвай и подобрявай" метода. Първо група матроси се опитват буквално да хванат кацащия самолет за крилата. След няколко загубени пръста и дори ръце се минава на следващия етап - матросите държат въже, с което се опитват да зацепят колесника на самолета. След няколко пилоти със счупени глави заради самолет претъркулил се върху перката, англичаните решават да подкачат кука под самолета, а въжето да е сложено ниско над палубата. Колесника го прескача, а куката се зацепва за него, но понеже е отзад, самолетът не се катурва. Остава само една стъпка до раждането на модерния аеро-финиш: да се сетим да заменим матросите с амортисьори. Пардон да не пропуснем, някъде по пътя, неясно на коя точно стъпка, въжето става ластично.

• Ударното преоборудване на всякакви кораби в самолетоносачи не подминава и линейните кораби, по-точно линейните крайсери. Плод на развинтеното въображение на командващия флота, седемдесет годишния и май леко изкуфял, адмирал Фишер, тези кораби при никакво брониране носят огромни 460 мм оръдия. В един момент обаче Фишер е пратен да си полива на село бегониите, а отрочетата по липса на по-добра идея отиват за преоборудване в самолетоносачи. За начало на Корейджес монтират излетни палуби над цевите на оръдията, после го пращат в запас, към средата на двадесетте отново го преоборудват в "нормален" самолетоносач. Въобще схемите на самолетоносачите между първата и втората световни войни постоянно се менят - корабите минават модернизации, по време на които понякога напълно се променят външният вид и оборудването им. 

• Капитанския мостик пречи, какво да го правим? Да го сложим ниско, а палубата над него. Резултатът е HMS (на негово/нейно  величество, според пола на монарха, кораб) Аргус (HMS Argus), по-късно по подобна схема е преоборудван самолетоносачът Фюриъс. 

• Фюриъс (HMS Furious) въобще е опитно зайче - започнал като линеен крайцер с оръдейни кули пред и зад мостика, скоро сдобива пародийните микро-писти над тях, а след това се превръща в полу-самолетоносач. Предните кули са махнати и там е оборудвана писта. За излитане пистата става, но скоро се оказва, че предната писта не е подходяща за кацане. Тогава махат и задните оръдейни кули и корабът сдобива задна палуба за кацане, почти толкова безполезна. Затова Фюриъс е отново преоборудван по схемата на Аргус - с цяла палуба и капитански мостик сбутан под нея в предната част.

• Пак на Фюриъс пробват и нова идея, която дълго време развихря конструкторското въображение - допълнителна излетна палуба под основната, част от подпалубния самолетен хангар, специално за изстребители. Според авторите така изстребителите при нужда могат да излетят направо от хангара без да се налага да се вдигат на основната палуба.

• Идеята със скрития капитански мостик се оказва погрешна заради лошата видимост, пречеща както на управлението на кораба, така и на организацията на полетите. И отчитайки това още през 1919 година англичаните строят първият наистина модерен самолетоносач Хермес (HMS Hermes), но чуждия опит не пречи на японци и американци няколко пъти през двайсетте години да повторят грешката с "подземния" капитански мостик.

• Другия проблем са димоходите - първо на Аргус, после на Фюриъс конструкторите се пробват да ги сложат на кърмата - вие виждали ли сте кораб с ауспух? При това още на Аргус става ясно, че това пречи на кацащите самолети, затова за Фюриъс е създадена цяла система за охлаждане на изгорелите газове с морска вода за да няма пушек и сажди.

• Най-накрая след дълги експерименти англичаните стигат до идеята и до днес наричана класически авионосен дизайн - изнесена към борда висока, тясна, продълговата  надстройка с достатъчно аеродинамична форма, за да не създава надпалубни завихряния на въздуха, наречена остров, обединяваща капитанския мостик, радиоелектронните системи и системи за управление на полетите, димоходите. До началото на втората световна война всички стари, оцелели английски самолетоносачи, включително многострадалния Фюриъс, са модернизирани по тази схема. Но комедията от грешки не спира - американци и японци, въпреки чуждия опит, едва ли не напук, повтарят почти всички грешки, че създават и свои собствени. Англичаните също не пропускат да израдват света с някоя "новост".

За начало обаче трябва да се избистри военната стратегия, защото всяко оръжие, особено ако е невероятно скъпо, се проектира според нея и после обратно, невероятно скъпото оръжие предопределя военната стратегия, дори да е видно, че нищо смислено не излиза от това.

Всяко пътешествие от хиляда ли почва с първата крачка

И така от началото на първата световна война англичаните решават да развиват палубната авиация, американския опит им е известен (почти напълно забравен междувременно на родна почва). Опитите с хидро-авионосци явно показват, че това е глуха линия.  Само самолети, излетели от писта, имат шанс да свършат нещо полезно. Но и американските фокуси с двайсет и няколко метрови трамплини над цевите на главния калибър (това не е е преувеличение, при калибър 380 мм т.е почти 40 см, и при дължина на цевта 50 калибъра, с добавена към това към 10 метра дължина на самата оръдейна кула. се получава над 20 метра) са път към нищото. 

Единственото решение са истински полетни палуби с достатъчна дължина за излитане и кацане. И от тук тръгва конфуза. 

Морските стратези, повечето не видели самолет през живота си, камо ли имащи представа като как това чудо лети, подхождат мениджърски и по своему научно. Прочитат колко метра трябва на самолета да излети и да кацне, вземат типовите схеми на кораби от периода и решават чисто геометричната задача - де да наврем достатъчно дълга палуба за излитане и де да набутаме оная по-дългата за кацане. 

И отново лидери на прогреса са англичаните, и отново американци и японци привидно им дишат праха, но накрая Дъ Бритиш Роял Нейви е големия губещ, изчезвайки от лицето на земята. 

Първото решение е очевидно, особено като се има предвид, че се преоборудват типови за периода, мобилизирани, пътнически и товарни кораби. Всички имат обща архитектура с капитански наблюдателен мостик на около една четвърт до една трета от дължината т.е по-близо до носа. Естествено при такава архитектура на кораба, предната палуба е изградена пред мостика, а задната за кацане, изискваща повече дължина, зад мостика. 

Бързо стават ясни два фактора и до днес вземани под внимание в палубната авиация:

• Предната излетна палуба е отлична идея, защото когато самолетоносачът плава с висока скорост срещу вятъра, това създава допълнителна сериозна подемна сила за излитащите самолети. До ден днешен излитането от самолетоносач, движещ се срещу вятъра на максимална скорост, е стандартна процедура. От това ще произлязат други проблеми обаче...
• Задната палуба за кацане е грешка на растежа - проблемът е капитанския мостик в средата на кораба плюс корабните димоходи малко зад него. Първият създава мощни завихряния на въздуха, вторите усилват ефекта, добавяйки задушливи и непрогледни сажди към проблема. Кацащите самолети са запокитвани зад борда от вятъра, а самите пилоти нищо не виждат и почти се задушават от пушека.

Допълнителен очевиден проблем - кацналия на задната палуба самолет трябва да се премести на предната. Също толкова очевидното решение е приложено - кранове, които вдигат самолета отзад и го местят отпред. И скоро става ясно, че това на теория е о-кей, а на практика не работи. Дори в спокойно време прекарването на самолета отнема много време, което е неприемливо от оперативна гледна точка (тоя самолет трябва да лети, а не да се дундурка под стрелата на крана). При бурно време (без да коментираме, че самолетите малко-трудно кацат) местенето е въобще невъзможно - клатенето на кораба размята окаченото под крана самолетче и местенето му на предната излетна палуба е руска рулетка - ще се тресне ли в комина или капитанския мостик или няма да се тресне. За корабните букмейкъри сигурно златна жила, за истинските военни - "е те така не ста'а". Трябва да се търси друг,  кардинално различен подход към проблема. 

Избързвайки малко напред - всичко касаещо самолетоносача, палубните самолети и как двете се връзват заедно е изтествано по метода на скъпоструващи проби и грешки (поредното корабно недоразумение). Обикновено се казва "пари нема, действайте", но в случая с британския флот тогава явно работи друг принцип - "пари има, пробвайте". 

Явно нещо с класическата корабна архитектура не е така. Отговорът е очевиден - да се преместят (дребен детайл, тия неща не могат просто да се махнат) капитанският мостик и димоходите, а двете палуби за излитане и кацане да станат една обща. Само един допълнителен въпрос за отговор - а къде да заврем тия димоходи и капитанския мостик? Все пак те не са за украса и не могат ей така да бъдат махнати. Без съмнение отговорът на този, или по-скоро тези два въпроса, става една от основните движещи сили за корабните архитекти през следващите над двадесет години. 

Това в перспектива ще роди "класическият самолотеносачен дизайн". Но пътят е дълъг и трънлив, или според източната философия - "всеки трябва да преодолее своето лично дао". Въобще тия източни мъдреци са много умни, само не знам защо си купуват костюми от Версаче тогава?!?

Самолетът се качва по трапа

Първите самолети са примитивни и напомнят етажерка с перка. Летенето е повече екстремен спорт, отколкото нещо с практическо бъдеще. Самолетите на братя Райт са биплани, но Блерио разработва предимно моноплани. Други конструктори пробват с полиплани – с  три и повече крила. За времето се налагат бипланите, монопланите имат по-малко напречно съпротивление, но за създаване на подемна сила при простите платнени крила е необходим по-голям размах, а при тогавашното ниво на техника това намалява здравината на крилото. Бипланите принципно са и по-маневрени. Многопланите нямат съществени предимства пред бипланите и с изключение на няколко не особено удачни модела триплани, не са строени серийно.

Военните бързо оценяват новото летало – самолетът дава възможност за наблюдение от въздуха над голяма територия т.е. има потенциал като оперативно разузнавателно средство. И пак е редно да оборим един популярен в България мит, според който българската армия първа ползвала самолета за бомбардиране и едва ли не българите първи в света създали военно-въздушни сили. Опити с бомбардиране във Франция и други страни се провеждат на учения още през 1910 година, военно-въздушни сили повечето западно-европейски държави и Русия създават също тогава. Така че България изостава, но не много – с около година-две. При това предназначение на самолетите в българската армия също е разузнаването, а прословутите бомбардировки над Одрин през 1913 година са по-скоро импровизация на пилотите, макар и подкрепена от командването.

Пак тогава към самолетите интерес проявяват и моряците. Основна сила на море се считат тежките, бронирани артилерийски кораби. За да могат да проявят огневата си мощ обаче, те се нуждаят от точна информация за положението и дислокацията на противниковия флот. Принципът е „който първи види противника, печели”. От борда на кораба видимостта не надхвърля 15 мили, но самолетът от небето може да забележи при ясно време вражеската флота на пет-шест пъти по-голямо разстояние. Остава един дребен проблем – как самолетът да излети от кораба, и как евентуално да кацне обратно след това.

Още през 1911 година един американец успява да излети от дървена рампа, монтирана върху оръдейната кула на тежък кораб, няколко месеца по-късно пак той успява да кацне върху подобна рампа. Но това си е циркаджийско изпълнение, още повече че самолетът, с който са осъществени тези излитания и кацания, е съвсем лека машина, неподходяща за практическо ползване. Затова първите самолетоносачи са хидротранспорти, иначе казано носят водосамолети, които преди излитане пускат с кран във водата, а след кацане ги прибират с крана обратно на борда.

По тази схема в навечерието на първата световна война, а и по-късно, са построени няколко кораба, всъщност повечето преоборудвани от по-стари. Но схемата има съществен недостатък – при вълнение самолетите не могат да действат. Особено сериозен е проблемът с излитането. Впоследствие тази схема се модифицира във вариант за излитане от катапулт и кацане на вода. Подобни корабни катапулти стават популярни на големите артилерийски кораби през трийсетте години и се запазват до края на втората световна война, когато са изместени от вертолетите. Самолетите способни да излитат по подобен начин обаче са леки машини, подходящи само за разузнаване.

Междувременно в Англия започва активна работа по създаване на кораб, от който могат да излитат и после обратно да кацат колесни машини. За да се случи това преди всичко горната палуба на кораба трябва да се превърне в писта. Или две писти...

Но да караме поред. Преди всичко защо именно Великобритания? От една страна Британия има най-силния за времето си флот, от друга САЩ, Япония и Франция също се натискат, Русия, Италия и дори Австро-Унгария (в Адриатика) строят тежки кораби, а Германия направо хвърля ръкавицата, обявявайки, че залага за строеж по един нов линеен кораб на всеки английски.

Всъщност останалите държави, освен Германия, не изпитват сериозна нужда от палубна авиация с голям радиус на действие. Флотите на едни оперират близо до родните брегове (Италия, Австро-Унгария, донякъде Русия), други просто не водят активни бойни действия по море (САЩ, Япония, Франция). Освен това французи и руснаци се задоволяват с хидро-транспортите. Конкретно Русия има нужда от такива кораби в Черно море, но с един-два набързо преоборудвани търговски парахода нуждата се покрива. Още повече, че освен един тежък немски кораб на турска служба, в Черно море няма противник (нали не си мислите, че шест български архаични миноносеца клас Дръзки, с парадна скорост 12 възела, могат да противостоят на руския флот от 6 стари броненосеца и 3 модерни линкора, плюс цялата останала мелочь, сама достатъчна да потопи целокупния Български флот за броени минути).

Единствените две държави, водещи сериозни бойни действия в Северно море и нуждаещи се от далечно въздушно разузнаване са Британия и Германия. Германия обаче има многоброен въздушен флот от твърдотели дирижабли - цепелини с огромен за времето си радиус на действие. А англичаните залагат на самолета.

В годините на първата световна война в Британия проработват най-различни схеми, действат на принципа на пробите и грешките (най-вече на грешките), но към края на войната създават класическата самолетоносачна схема (или почти). САЩ и Япония, движени повече от спортна злоба, отколкото от реална нужда, решават че не може така и подемат щафетата. При това имайки пред себе си английския опит, се изхитряват да повторят редица грешки, а някои дори да задълбочат.

Началото на авиацията

В тази серия статии ще бъде разгледан един от най-интересните от техническа и тактическа гледна точка периоди от историята на съвременния господар на моретата - Негово Величество Самолетоносачът. Историята е поучителна дори само защото показва как текущите представи за  бъдещето нямат нищо общо с реалното това бъдеще, както и е една забавна, макар и малко скъпа, история на проби и грешки, показваща за пореден път, че мениджърският подход всичко да се случва идеално от пръв път, е просто резултат на мениджърското болно подсъзнание.

За начало една весела история от българската версия на Дисковери-чанъл: "И тогава американските самолети се нахвърлили на японските транспортни кораби и ги потопили. След този тежък удар при Мидуей военният флот на Япония загубил войната.". Чакай, чакай, какви транспортни кораби, какъв Мидуей?!?!? След минута дълбок размисъл се сещаме, че поредният недоучил преводач е превел английската дума кериър буквално като транспортен кораб. Дребната подробност, че кериър с еър отпред т.е. еър-кериър, е думата за самолетоносач, некъде му е утекла в процеса на едюкейшън. Или както се казваше в един стар виц: "Да земем да учим чужди езици, бе брато? - Що бе, оня немец кат знаеше толкоз много, гаче па му свърши работа.."

Историята на самолетоносача естествено е вързана като връзки за обувки с историята на авиацията. И преди да започнем със самолетоносачите, да разгледаме ранната история на авиацията, пък и да зачистим някои популярни митове.

Според википедия и американското правителство първият самолет в света създават през 1903 година американските братя Райт. Приносът на братята за развитието на авиацията не подлежи на съмнение, компанията им Къртис-Райт до петдесетте години на двадесети век е водещ световен производител на авиомотори. Обаче приносът на двамата братя конкретно съм самолетния дизайн е меко-казано преувеличен, нещо повече, благодарение на типична американска алчност те една не угробват авиацията преди да се е родила наистина, и един французин, действайки напук на двамата братя, създава 6 години по-късно първия истински самолет.

Вероятно за хора, захранвани с популярни списания, това звучи странно или дори еретично, но сухите факти, изчистени от евтината пропаганда, са следните.

И така, когато двамата братя решават да полетят, пред още неродения самолет има само една сериозна пречка. Достатъчно мощни и надеждни двигатели с вътрешно горене вече има, достатъчно добри пропелери също. Схемата на подемното крило е разработена още от Леонардо през 15 век, а редица планеристи-ентусиасти през деветнайсти век дори успяват да се вдигнат във въздуха (Лилиентал). По цял свят любители-механици се опитват да свържат всичко накуп и да създадат истински самолет, но постоянно се провалят. Проблемът е правилно оценен и невероятно лошо решен именно от братя Райт - това са крайно неефективните системи за управление. Всички изобретатели копират корабната система за управление с вертикален рул. Онова, което е добро за кораб обаче, съвсем не е добро за машина, летяща в тримерно пространство. Братята Райт, след дълги наблюдения над птици и експерименти с малки макети, стигат до извода, че за ефективно управление във въздуха самолетът трябва да може да променя формата на крилата си.

След осмисляне на проблема идва време за решение и Райт решават да направят крилото гъвкаво. За целта крилото на техния самолет е от лека конструкция с тънки бамбукови пръти и плат, свързано със система кабели към управляващия волан пред пилота. Веднага трябва да се отбележи, че от аеродинамична гледна точка това е най-доброто решение. От гледна точка на технологии обаче - най-лошата. Повече от сто години учени и любители от цял свят се опитват да създадат ефективен самолет с изменяем профил на крилото. В САЩ харчат милиарди за такива изследвания и нищо. Дори днес това е нерешима задача. Братята Райт успяват само заради леката бамбукова конструкция, която обаче няма никакъв потенциал за развитие. Не случайно самолетът на братя Райт с мъка прелита 200 метра и едва не се разбива. Да се направи машина, способна да вдигне нещо повече от пилота (ако не е дебел, естествено) и гориво за повече от десетина километра полет по описаната схема и днес е научна фантастика.

Братята Райт обаче решават, че са ударили джакпота и вместо да развиват технологията, се втурват в типичен американски бизнес - запатентоват всичко, почват да се рекламират под път и над път, и не на последно място завеждат съдебни дела за нарушаване на патентите им към всеки, на който му щукне да копира идеите им.

Някои хора вдигат ръце и се отказват, други плащат патентни права и се опитват да правят подобни на райтовите самолети. Във Франция обаче живее един благородник, Луи Блерио, завладян от идеята за самолети, но никак не желаещ да дава пари на американските селендури. И не защото ги няма, а напротив, ЗАЩОТО... Луи Блерио е истински благородник и смята, че авиацията е за всеки, а не за онзи, който може да си плати. Той решава да създаде самолет по нова схема, да го патентова като братята Райт (за да не може някой да изнахалства и да го патентова след него) и след това да обяви патента си за публичен. Грубо казано Луи Блерио създава първия опен-сорс патентен прецедент.

Именно Луи Блерио през 1909 година вдига във въздуха първия истински модерен самолет със система за управление, базирана на шарнирни издатъци зад крилата, регулируеми във вертикална плоскост, наречени елерони. Т.е. вместо да огъва цялото крило Блерио просто окачва задната му част на панти и мести нагоре-надолу само нея. До днес самолетите летят на този принцип, естетсвено силно развит - днес тези детайли имат сложна форма, разполагат се както по задния, така и по предния ръб на крилото, и се управляват от свръхсложна електроника, но базовата идея е същата. И най-важно - Луи Блерио, вместо да се опитва да шантажира света с изобретението си, публикува всички свои идеи и дава зелена светлина на всеки, решил да го следва. А след това открива първото авиационно училище за пилоти в света. Именно там през лятото на 1912 година отиват да се учат на летене първите български пилоти. И пак той е инициатор на първото световно авиационно изложение, съществуващото до ден днешен авиошоу в Бурже.

Що се отнася до братя Райт, те се опитват да строят и продават самолети, но още преди края на първата световна война се отказват и се преориентират към самолетни мотори, където явно постигат по-големи успехи. По-късно купуват авиационата фирма Къртис и създават корпорацията Къртис-Райт, която има известен успех, но е погълната от конкуренцията в началото на петдесетте години.

Краят на Панцервафе

Краят на Панцервафе си има име - операция Цитадела или както е известна в Русия "Битката за Курската Дъга".

Немците правят обичайната грешка - залагат на качество, но не разбират, че в тотална война (започната от тях между другото) винаги печели количеството. Американците ще осмислят това (или пък не, иначе какъв го търсеха във Виетнам) през 1950 година в Корея, руснаците през осемдесетте в Афганистан.

С прости думи немците решават, че благодарение на супер-танковете Тигър и Пантера ще смачкат "източните варвари". "Източните варвари", повечето прочели повече книги през живота си от баварските си опоненти, са на друго мнение. Резултатът е известен - руснаците губят танковото сражение под село Прохоровка, но печелят стратегическа победа в сражението. И сълзливите мемоари на фелдмаршал Майнхайм за пропуснатите му победи само говорят колко жалък всъщност е набедения за гений на немската военна мисъл екземпляр на пруската военна школа.

От тук нататък започва залезът – танковите и мобилните войски все повече от ударна сила се превръщат в пожарна команда т.е. куриозно се завръщат към изначалната цел, за която преди двадесет години са създадени. Организацията на самите съединения не се променя, освен че броят и процентът танкове все повече намалява, а процентът по-евтина самоходна артилерия расте, расте и броят на все по-лошо снабдени и орязани по състав нови дивизии, но това вече не е резултат на активни действия, а реакция на все по-лошата фронтова обстановка. 

Накрая Панцервафе го докарва дотам да има почти сто танкови и моторизирани дивизии с численост и бойна ефективност на батальон, най-много полк. Пък и смъртта на седем милиона ветерани вкарва в танковете 16 годишни деца, останали, благодарение болните амбиции на немските генерали и политици, без детство.

И като шега на историята (а историята според философите обича да се шегува, но винаги болезнено) седемдесет години след смъртта на Панцервафе най-боеспособни бронетанкови сили в света, по всеобщо признание (дори на руските военни), има държавата на онзи народ, който навремето господарите на Панцервафе се опитаха да изтрият от лицето на Земята.

Панцервафе Rulez или Възроденият Дух на Атила дъ Хунът

Следващият етап от развитието е френската кампания.

Немците вече са си извадили изводи за моторизираните корпуси и разнобой няма – почти всички танкови и моторизирани дивизии са обединени в корпуси, освен това корпусите са обединени в танкови групи от два-три корпуса всяка. Тук има важен детайл – това не са танкови армии. Танковите армии в немските войски се появяват към края на 1941 година и имат някои особености, които ще обсъдим по-късно. Танковите групи, образец Франция 1940 година (същите ще се ползват в началото на руската кампания през лятото на 1941), са обединения на два-три моторизирани корпуса и са на подчинение на пехотна армия(!)  т.е. това е нещо между армия и не-армия, но с намек, че е по-скоро второто.

Идеята е, че както мотокорпусът се е показал по-ефективен от отделната танкова дивизия, така и танковата група от няколко мотокорпуса трябва да е още по-ефективна. Експериментът сработва във Франция, но се издънва в Русия, за това по-късно. Основният, парадоксален донякъде извод от френската кампания е, че танковите дивизии имат прекалено много танкове. 

Впоследствие намалянето на броя танкове от около 300 до към 150-200 в танковите дивизии ще се обяснява с желанието за бързо увеличаване на общия брой танкови дивизии в условия на недостатъчно танково производство. Истината е, че немците наистина решават, че на танковите дивизии танковете са им много, но пък артилерията и мотопехотата - малко. При това реорганизацията е принципна, а не просто механична - на мястото на двата дву-баталионни танкови полка се появява само един дву или три баталионен полк на пряко дивизионно подчинение без междинен бригаден щаб. 

Новата танкова дивизия, образец края на 1940 година има един танков полк от два или три батальона (вместо два полка от два батальона), но два, вместо един, мотопехотни полка и практически удвоена полева артилерия, усилена със 150 мм далекобойни полеви гаубици, а полковата със 150 мм тежки пехотни оръдия (облекчени големокалибрени близкобойни гаубици, за които вече стана дума). Всъщност се наблюдава следване на общия модел – немската танкова дивизия е мотопехота усилена с танкове, а не танкове усилени (евентуално) с мотопехота. 

При това тук явно сработва принципа на предните бойни групи – новата танкова дивизия има два-три танкови батальона + два артилерийски леки (105 мм гаубици) дивизиона + два мотопехотни (дву-батальонни) полка + разузнавателен батальон + мотоциклетен батальон + дизизион тежка артилерия (150 мм гаубици) + инженерни части. Такава организация позволява бързо и лесно създаване на вече описаните предни бойни групи – мото-полк с танков батальон и лек арт-дивизион формират групата под командване командира на мото-пехотния полк, т.е. от една дивизия се получават два мощни ударни отряда. Състав: два батальона пехота с полкова артилерия от 12 81мм минохвъргачки, 8 леки 75 мм и 2 тежки 150мм пехотни оръдия (по същество близкобойни, облегчени гаубици) , батальон танкове около 75 машини, 18 противотанкови оръдия, 12 105 мм полеви гаубици плюс сапьорни части. Обърнете внимание, че командир е мотопехотния полкови командир, а не танковия баталионен командир. Танковете са на подчинение на пехотата (привидно като във френската армия), но това не са ония пехотни командири, а едни други, едни, които никоя армия по това време няма. Отделно един танков батальон плюс разузнавателния и мотоциклетния батальон могат да формират един или два леки предни отряда, или пък да останат в резерв. Разузнавателният батальон има по щат 2 75мм пехотни оръдия, 3 противотанкови оръдия, бронеавтомобили и БТР-и. Мотоциклетният няма бронетехника, но компенсира с 6 81мм минохвъргачки към 2 75мм пехотни оръдия и 3 противотанкови. Плюс в разпореждане на дивизионния командир остава тежката артилерия и останалите бойни части, които командирът може да пренасочи според където намери за уместно.

Втората половина на 1941 година е време на великото противостояние – немската армия се опитва да пребори ЕсЕсЕсЕр. Реалността да се постигне това е изчерпана от бохемския ефрейтор с фразата му „Ако знаех колко танкове имат руснаците, никога нямаше да ги нападам”. За майтап и самите руснаци до ден днешен не са много сигурни колко танкове са имали тогава – петнайсет хиляди ли, двайсет и пет хиляди ли? Само се знае, че са били повече от всички танкове в целия останал свят взети заедно. През 1940 година един американски сенатор казва „Вчера видях американските танкове, всичките четиристотин.” По същото време в съветската армия не са сигурни от цялото войнство две или три хиляди танка са за бракуване или за основен ремонт. Дето се вика „танкове ние имаме много, кво да ги броиш. Тучни стада безбройни и блеят в полето овните, глей ги на”. А в немската армия овни нема, има около 3500 танка, като цифрите силно варират, според това следва ли румънските архаични двайсетгодишни рено-17 или немските танкове с радиостанция, но без оръдие, т.е. ония командирски машини, да броим за танкове. 

Това което го има в немската армия са стабилни радиокомуникационни средства на всяко организационно ниво (нещо с което съветската армия ще се мъчи до самия край на войната), плюс мощни ремонтни служби, способни да върнат в бой до ден-два поне една трета от потрошените танкове, плюс контрол над бойното поле и евакуационни машини, способни бързо да извозят за ремонт повредните танкове. 

Невероятно, но факт – почти без доставка на нова техника през лятото на 1941 година, само поради отлично работещите си полеви ремонтни служби, немците постоянно имат танкове. Гудериановата 2 танкова група започва войната с около хиляда танка и за шест месеца война не пада под 300 боеспособни танка, въпреки навъртените над хиляда километра по разбитите руски черни пътища. Руската 1 танкова армия в сражението под Прохоровка при Курск само за един ден губи безвъзвратно 500 танка.

В края на 1941 година Германия от техническа гледна точка губи войната. Светът би могъл да се върне към нормалното, но има само един малък проблем – на немските командири, и особено на един дребен ефрейтор с малки смешни мустачки и големи амбиции това не им става ясно. Хората обичат да си играят на войници, като малки са им купували малки оловни войничета, но не са им чели съответната андерсенова приказка, та децата искат да играят още. 

Е, верно че това значи още някой и друг милион трупа, но пък какви мемоари може да напишем след войната (ако случайно не увиснем в Нюрнберг дотогава). Проблемът е, че войните се печелят не от техническа, а от политическа гледна точка (само да си спомним великата фраза, че българската армия не загуби нито една битка, а българските политици не спечелиха нито една война). И с оглед на този факт войната продължава и е спорно дали все пак не би завършила по друг начин. 

Войната не е точна формула, а риск и късмет. И точно затова съществува, иначе двете страни щяха да си измерят пушките и да изберат победителя служебно. 

В Панцервафе новата 1942 година започва зле – според някои автори в цялата източна армия няма и един боеспособен танк, около 1000 танка подлежат на полеви ремонт с някаква продължителност, но във всички случаи недокомплектът е около 70 процента и немската промишленост, даваща средно 200-300 танка месечно, не може да го попълни и за цяла година работа. Затова способност за активни действия немците придобиват чак към юни, а и тогава боеспособни са две от четирите танкови групи.

И тук идва момента да се спомене за поредния кръг на развитие – танковите групи стават танкови армии. Това обаче не е просто прекръщаване – към танковите групи са добавени още средно два пъти повече пехотни дивизии. При това има частичен отказ от идеята за чисто механизирани армии – четирите стари групи/армии се запазват, но също танкови и моторизирани корпуси са придадени към пехотните (армейски) армии. Причините за това са няколко, най-често цитиран е горния проблем с недокомплекта и този фактор го има, но тогава възниква въпроса защо освен миналите в глуха отбрана втора и трета танкови армии, такъв състав сдобиват също активно действащите първа и четвърта?

Може би по-важна причина е поведението на танковите групови командири през 1941 година, което е отчетено на разбора след загубата под Москва, след който много стари кучета, с Гудериан начело, са пратени в запас „да си починат от нервната преумора“. 

През кампаниите на 1941 година командирите на четирите танкови групи следват един общ, отчетен като грешен модел. Втурват се напред в огромни операции на обкръжение, но упорито отказват да поемат отговорност за завършване разгрома на обкръжения противник. Това според тях е работа на следващите ги пехотни дивизии, а в танковите групи такива няма. 

Получава се, че ако обкръжението е успешно танкистите обират славата, ако не – виновни са пехотните генерали. Естествено последните не са много щастливи от подобна подялба на славата и задълженията и почват търкания. В край на краищата на танковите генерали са дадени пехотни дивизии и вече те носят отговорност за цялата операция и не могат да се оправдават с довода „ние сме танкисти, пехота за мръсната работа нямаме“.

В самите мобилни войски започва постепенен процес на замяна на буксируемата артилерия със самоходна. Опитът от използване на Штуг и наличието на голям брой стари леки танкови шасита, неотговарящи вече на изискванията за бойни танкове, както и индустриален капацитет за производството им, води до поява на все повече различни самоходни оръдия, в които за сметка на махната танкова кула може да се монтира по-мощно оръдие и евентуално да се усили бронирането. Този процес се запазва до края на войната, като пълна замяна така и не е достигната поради простия проблем, че индустрията не насмогва на бойните загуби.