Краят на самолетоносача
Първият истински американски самолетоносач е Рейнджър (USS Ranger), откровено сбъркан кораб, особено като се има предвид че се проектира след удачните Лексингтън и Саратога. Целта е да се създаде евтин вариант на предишните т.е. кораб способен да носи около 80 самолета, но с водоизместване наполовина по-малко и съответно по-малка цена. Лексингтън и Саратога се преустрояват от тежки, бронирани кораби със силно развита структурна защита на корпуса. За сметка на облекчената конструкция се предполага да се спести тегло. Но от една крайност се отива в друга – клас Лексингтън има водоизместване 45 хиляди тона, а Рейнджър само 18 хиляди.
Бързо става ясно, че корабът има прекалено слаба конструкция и малка вместимост на трюмовете за обезпечаване на авиогрупата. След това на база придобития опит е разработен удачният клас Йорктаун (USS Yorktown, водоизместване около 25 хиляди тона), който поставя основата за всички американски тежки самолетоносачи от годините на втората световна война, като ръста в тонаж е обусловен от появата на все по-тежки, по-мощни и по-големи самолети - Есекс (USS Essex, 37 хиляди тона, най-голямата серия тежки самолетоносачи в историята - 34 кораба, за справка това е повече от всички тежки самолетоносачи, строени в целия останал свят взети заедно), Мидуей (USS Midway, 45 хиляди тона), за да завършат развитието с първите самолетоносачи, специално проектирани за реактивни самолети – Форестал (USS Forrestal, 60 хиляди тона). Съвременните американски самолетоносачи (фактически единствени тежки самолетоносачи в света) са развитие на Форестал чрез замяна на паротурбинните с ядрени двигатели – клас Нимиц (USS Nimitz) и наследниците му (100 хиляди тона, най-големи бойни кораби в цялата история на човечеството, и най-скъпи – последният Джордж Буш струва 6 милиарда американски долара като кораб плюс 8 милиарда за самолетите).
Но да се върнем към Рейнджър и трийсетте години, когато се раждат модерните самолетоносачи – Рейнджър така и никога не участва в бойни действия. Още преди войната е преоборудван в учебен кораб и кротко ръждясва по американските атлантически пристанища, отвреме-навреме правейки някое плаване като авиотранспорт. Нарязват го за скрап през 1947 година. Между другото, както споменах, още по-старият Ленгли, също преоборудван в „мирен” авиотранспорт няма такова щастие – японската авиация го потопява през 1942 година край Австралия. Японските самолети обаче не могат да прелетят Северна Америка, а германските Атлантическия океан и Рейнджър избягва съдбата на Ленгли.
Но определяща в случая в не конкретно конструкцията на корабите, а военната доктрина. САЩ от самото начало се ориентират към тежки самолетоносачи с голяма скорост (над 30 възела), висока автономност по отношение авиобензин, боеприпаси, корабно гориво и прочие припаси, и голям брой самолети. Лексингтън и Саратога още през двадесетте години провеждат редовно учебни атаки над Пърл Хърбър и Панамския канал, демонтрирайки това, което японците ще направят на 7 декември 1941 година.
Съвсем друг подход следват Япония и Великобритания и това естествено се проявява в корабния дизайн.
Американците се спират първоначално на идея за самостоятелни действия на големи самолетоносачи. Японците също се ориентират към големи кораби с много самолети, но към групови действия. Интересен факт – японските кораби се строят по двойки с разположени по левия и десния борд острови. Идеята е така по-лесно корабите при плаване да си предават светлинни сигнали без използване на демаскираща радиовръзка. Всъщност реална полза от такова решение няма. Проблем обаче е качеството на самолетите, които по бомбоносимост отстъпват на американските.
Затова японците бързо обединяват големите си самолетоносачи в едно общо съединение – Първи Въздушен Флот (Nihon Kaigun). Освен това те също започват строеж на специално проектирани големи самолетоносачи. След Каги и Акага, подобно на американските първенци преоборудвани от недостроени броненосни кораби, японците започват Сорю и Хирю (Sōryū), до голяма степен следващи концепцията на американския Рейнджър т.е. около 18-20 хиляди тонен кораб, но проектиран за по-малко самолети – около 60, затова проектът се оказва по-балансиран от американския. Следваща е двойката Сьокаку и Дзуйхако (Shōkaku), близки по параметри до клас Йорктаун – около 30 хиляди тона, 70 самолета.
Въобще японските самолетоносачи се проектират за по-малко самолети – Акаги и Кага също носят около 70 самолета, с около 20 по-малко от Лексингтън и Саратога. Опитът от втората световна война обаче явно показва, че японските самолетоносачи са по-лошо проектирани от американските – при аналогични ситуации японските кораби получават смъртоносни повреди, а американските по правило оцеляват. Характерен пример са сраженията в Коралово море и край атола Мидуей в средата на 1942 година – при първото японските самолети нанасят тежки повреди на Лексингтън и Йорктаун. Лексингтън потъва, но Йорктаун след бърз ремонт взема участие месец по-късно в битката край Мидуей. В същото сражение Сьокаку и Дзуйхако понасят повреди и не участват в битката за Мидуей. Във второто сражение четири японски самолетоносача – Акаги, Кага, Хирю и Сорю са потопени след светкавични атаки на американски пикиращи бомбардировачи, при това получават средно 3-4 попадения. Японските самолети атакуват Йорктаун, нанасят му също толкова бомбени попадения, но Йорктаун оцелява. При това японците нанасят два удара и все по Йорктаун – причината е, че след първата атака екипажът спира пожарите, затова втората вълна решава, че това е неатакуван кораб. Накрая Йорктаун все пак е потопен ден по-късно от японска подводница. Да допълним, че става въпрос за вече тежко повреден месец по-рано и набързо отремонтиран кораб.
Японската доктрина обаче се различава от американската по това, че освен тежки, японците строят и леки самолетоносачи (водоизместване около 15 хиляди тона, 30-40 самолета). Тяхното предназначение е поддръжка на десанти, докато тежките кораби са за ударни задачи по противниковия флот. Американците след началото на войната също се ориентират към проектиране на по-малки кораби от този клас, но с друго предназначение – изтребителна защита на тежките самолетоносачи. Според тази военна доктрина, родила се в годините на войната, тежките самолетоносачи изпълняват ударни задачи, като техните изтребители прикриват ударните самолети – бомбардировачи и торпедоносци. А леките самолетоносачи прикриват с изтребителите си корабите от противников контраудар. По-късно и японците приемат такава практика. За авиоподдръжка на десанти в САЩ развъртат масово, почти поточно, производство на така наречените ескортни самолетоносачи – преоборудвани транспортни кораби за 20-30 самолета. Цели орди такива кораби осигуряват въздушната поддръжка на морските пехотинци – макар и с малко самолети, големият брой кораби осигурява 300-500 самолета, единствена работа на които е да бомбардират японските войници по островите.
Най-сложна е обаче съдбата на самолетоносачите в родината им – Великобритания. Английските адмирали така и не успяват да оценят потенциала на самолетоносача за самостоятелни действия, разглеждайки го като придатък на броненосния флот. При това за разлика от американци и японци, проектиращи корабите за океански действия на огромни разстояния, англичаните проектират своите за действия във вътрешни морета като Средиземно море, където сериозен противник може да се окаже базовата авиация на противника. Затова при водоизместване близко до японските и американските кораби – 30 хиляди тона, английските кораби носят по 40-50 самолета. Но за сметка на това имат бронирани палуби, проектирани да издържат на бомбени попадения. Тази особеност се оказва донякъде полезна в края на войната в Тихия океан, където английските кораби по-ефективно издържат попадения на камикадзе от небронираните американски, но пък американските могат да вдигнат толкова изтребители във въздуха, че японските камикадзе въобще да не стигнат до корабите.
И накрая англичаните правят принципна грешка, като възлагат проектирането на самолетите на военно-въздушните сили, а флотът отговаря само за проектирането на корабите. Но ВВС нямат понятие от особеностите на морската авиация, поради което англичаните започват войната с привидно свестни кораби, но с отчайващи самолети. Ситуацията е толкова трагична, че англичаните са принудени да купуват палубни самолети от САЩ.
В такъв вид самолетоносачите започват и участват във втората световна война, а след нея историята на класическата морска война завършва – японския флот отива на дъното, Великобритания губи окончателно титлата „владетелка на моретата”, а американския флот се оказва не просто най-силен в света, а фактически единствен силен флот в света, и като такъв сам обезсмисля съществуването си.
No comments:
Post a Comment